Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 80

— Милорд, има ли нещо, което мога да направя?

Погледна към Йоме. Може би се надяваше да я отведе оттук, да я отведе далече.

Бащата на Йоме, все още потресен, се обърна към принца.

— Да направите? Та вие сте още момче! Какво бихте могли да направите?

Умът ѝ заработи трескаво. Отначало помисли дали Габорн не би могъл да ѝ помогне да избяга. Не, това не можеше да си го представи. Радж Атън знаеше, че тя е в замъка. Кралските хора бяха белязани. Дори Габорн да се опиташе да я измъкне, Радж Атън щеше да ги залови. Най-многото, което Габорн можеше да постигне, беше да спаси себе си. Радж Атън не знаеше, че принц Ордън е тук.

Крал Силвареста явно стигна до същото заключение.

— Ако успеете да се измъкнете от замъка, предайте моя поздрав на баща си. Кажете му, че съжалявам, че няма да можем да ловуваме отново. Може би той ще успее да отмъсти за моя народ.

Баща ѝ бръкна под стоманения си нагръдник и извади оттам кожена кесия, с малка книга в нея.

— Един от моите хора беше убит, докато се опитваше да ми донесе това. Съдържа писания от емира на Тулистан. Повечето е само философски брътвеж и поезия… но има и някои описания на битките на Радж Атън. Убеден съм, че емирът е искал да прочета нещо в нея, но така и не можах да разбера кое. Ще се погрижите ли да стигне до баща ви?

Габорн взе кожената кесия и грижливо я прибра.

— Е, принц Ордън, време е да тръгвате преди Радж Атън да е научил, че сте тук. Предвид сегашното състояние на верните ми поданици, няма да му трябва много време, докато го разбере.

— Тогава, с най-дълбоко съжаление, тръгвам. — Габорн се поклони на краля.

После, за изненада на Йоме, младежът пристъпи към нея и я целуна по бузата. Смая се, щом усети колко силно заби сърцето ѝ при това докосване. Сините му очи я пронизаха и Габорн прошепна твърдо и решително:

— Не губи дух. Радж Атън използва хората. Не ги унищожава. Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.

После се обърна и забърза към стълбите, затича толкова тихо, че тя дори не чу скърцането на ботушите му по камъните. Ако не беше бесният галоп на сърцето ѝ и горещината на бузата, където я бе целунал, почти щеше да си помисли, че си го е въобразила.

Капитан Олт последва Габорн към вътрешния двор.

„Как ще се измъкне — зачуди се тя, — след като стражите на Радж Атън зорко наблюдават града?“

Погледна надолу, зърна веещото му се синьо наметало, видя как Габорн си пробива път през тълпата слепи, глухи, и осакатени Посветители на дома Силвареста. Не беше висок. Може би един толкова невзрачен младеж щеше да успее да се измъкне, без да го забележат.

„Колко странно. Да си помисля, че го обичам!“ Осмели се дори да изпита надежда, че наистина някой ден ще се венчаят.

Но разбира се, принц Ордън трябваше да се спаси, а тя нямаше нищо, което да му предложи. Замаяна прецени, че този ден бе невъзможно да свърши по друг начин.

„А може би и двамата сме по-прагматични, отколкото искахме да допуснем?“

— Довиждане, владетелю мой — прошепна тя след отдалечаващия се силует на Габорн и добави един стар благослов за пътниците. — Сияйните дано насочват всяка твоя стъпка.