Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 79

„Как съм могла да бъда толкова сляпа? — зачуди се Йоме. — Как можах да не проумея опасността?“

Само допреди няколко мига Йоме се беше надявала, че баща ѝ и крал Ордън ще успеят да спрат Радж Атън.

„Колко съм простодушна.“

До нея баща ѝ закрещя, призова отдалече войниците си да се предадат. Не искаше да гледа как загиват.

Студеният вечерен вятър отнесе думите му.

Потресена, Йоме се извърна и погледна баща си, и го видя пребледнял и сломен, и унил, унил и изцеден от всякаква надежда.

„Гласът на баща ми е сух и невеществен. Като издухана от вятъра пепел. Той е нищо пред Радж Атън. Всички ние сме нищо.“

Това никога не си го беше представяла.

Радж Атън съвсем леко се наведе в седлото си. От толкова далече и високо лицето му не беше съвсем малко, като блещукащо късче кварц по пясъчния бряг; Йоме си представи, че е красив. Изглеждаше млад. Изглеждаше прелестен. Бронята си носеше с такава лекота, с каквато някой друг щеше да носи дрехите си, и Йоме го загледа с почуда. Мълвеше се, че притежавал дарове на мускул от хиляди мъже. Да не беше страхът, че може да си скърши костите, можеше да прескача стени, можеше да се вреже в брониран от глава до пети човек все едно, че се врязва в зряла праскова.

В битка той щеше да е непобедим. С неговите дарове на ум — изцедени от стотици мъдреци и пълководци — не можеше да го изненада нито един майстор на меча. Даровете му на метаболизъм щяха да му позволят да се движи през двора, профучавайки между слисаните стражи като вятър. С достатъчното си дарования на жизненост щеше да понесе и най-тежката рана.

Радж Атън вече не беше дори човешко същество. Беше се превърнал в природна стихия.

С едно намерение — да покори света.

Не му беше нужна армия, която да го подкрепя, не му трябваха подсилени слонове, нито косматите главанаци гиганти, за да разбиват дворцови порти. Не му бяха нужни върколаци, за да катерят стените. Нито огнетъкачи, които да подпалват градските покриви.

Всичко това бяха малки ужасии, само за отвличане на вниманието. Като тварите, пъплещи в козината на някой великан.

— Не можем да се бием — прошепна баща ѝ. — Милост небесна, не можем да се бием!

Дъхът на Габорн излизаше на дрипави облаци. Той се приближи толкова, че тя усети топлината му до лицето си.

Докато наблюдаваше събитията долу, Йоме се чувстваше като отделена от тялото си. Хората тичаха към широкия двор, боричкаха се да се доближат до новия си господар, техния Господар, който щеше да ги унищожи всички.

Йоме се боеше от Радж Атън, както се боеше от смъртта; но същевременно усещаше, че без да иска, го посреща с радост. Силата на неговия Глас я бе принудила да го срещне с радост.

Принц Габорн Вал Ордън промълви:

— Вашият народ няма волята да се опълчи. Моите съжаления към дома Силвареста — към вашия баща, и към вас — за загубата на кралството ви.

— Благодаря — отвърна му Йоме със слаб и отчужден глас.

Габорн се обърна към крал Силвареста.