Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 166

Но Боренсон също така очакваше Радж Атън да се уплаши от засада, нужно му беше Радж Атън да повярва, че горите са пълни с бойци. Крал Ордън често казваше, че дори човек с големи дарове на ум може да бъде надхитрен, защото „Замислите дори на най-мъдрия са добри само доколкото сведенията му са добри.“

Така че Боренсон отиде до портите на замък Силвареста и спря пред рова. Усмихнат.

Горе, на овъглената стена над рухналите кули на портата, един от войниците на Радж Атън размаха дългата си пика три пъти над главата си — знак, че поканата на Боренсон за преговори е приета, и го прикани да влезе в замъка. Подвижният мост беше спуснат, зъбците и веригите му се бяха разтопили от пожара. Едната му страна беше толкова овъглена, че в средата ѝ имаше дупка, достатъчно широка, за да пропадне човек.

Боренсон остана на мястото си, отказваше да предаде посланието насаме.

— Не съм в настроение за плуване, не и в тази броня — извика той. — Радж Атън, нося ти послание! Ще ми се покажеш ли, или трябва да се криеш зад тези стени?

Беше пълна лудост да обвинява Вълчия господар в страхливост, но Боренсон отдавна бе решил, че здравомислието не е добродетел в този побъркан свят.

След двайсет секунди, след като не чу отговор, Боренсон извика отново:

— Радж Атън, в Юга те наричат Вълчи господар, но моят владетел казва, че не си никакъв вълк, че си роден от обикновена брантия, и че са ти чужди естествените мъжки влечения, а предпочиташ да галиш кучки. Какво ще кажеш?

Изведнъж горе на стената се изправи Радж Атън, светещ като слънцето, с крилете на белия бухал, широко разперени над черния му шлем. Той погледна надолу — властен и незасегнат от оскърбленията.

— Служи ми — каза тихо и толкова изкусително, че Боренсон едва не скочи от коня, за да падне на едно коляно.

Но разпозна веднага употребата на Гласа и успя да преодолее изкушението. Един капитан от гвардията на Ордън не можеше току-така да бъде подведен с някакъв си Глас.

— На тебе ли да служа, дето ми се криеш цяла сутрин зад тези стени и плещиш празни закани към моя господар? Ти си луд! — каза Боренсон и се изплю на земята. — А и нямам файда да ти служа. Няма да живееш дълго.

— Твърдиш, че носиш послание? — попита Радж Атън.

На Боренсон му се стори, че Вълчия господар май се е разбързал да спре прилива от обиди.

Боренсон огледа продължително и много показно войниците по стените на замъка. Там имаше хиляди стрелци, както и други бранители с пики и мечове. А по пасажите зад бойниците зад тях беше пълно с граждани — любопитни хлапаци, нетърпеливи да чуят посланието му. Имаше също така и селяни, търговци и улични продавачи, които сега стояха да бранят стените за Радж Атън също толкова напористо, колкото щяха да ги бранят за Силвареста предната нощ. Боренсон се даде ясна сметка, че това послание е по-скоро за войниците и за хората от града, отколкото за самия Радж Атън. Послание, предричащо тежка орис, доставено насаме, можеше да демобилизира отделен предводител. Същото послание, донесено пред цялата армия, можеше да покори цяла държава.