Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 165

Йоме не можа да отговори.

— Ще отрежа главата на тоя мръсник — каза Габорн. — Ще намеря начин как да го направя, но най-напред трябва да се измъкнем живи. Ще дойдеш ли с мен, ако изведа от града и баща ти?

Взе ръката ѝ и когато я докосна, цялата тъмнина избяга. Сърцето на Йоме се разтуптя. Почти не смееше да повярва на щастието си, защото щом погледна в очите на Габорн, всичките ѝ сълзи, цялата ѝ самоомраза и чувство за грозота изчезнаха. Все едно че той беше някакъв оживял талисман, врязал промяната в самото ѝ сърце. „Каменна крепост — помисли тя. — Пристан.“

— Моля те — призова я той, вложил цялата сила на своя Глас.

Тя кимна изтръпнала.

— Ще дойда.

Габорн стисна ръката ѝ.

— Не зная как, все още, но ще дойда за теб и за баща ти — скоро — в цитаделата на Посветителите.

Йоме отново изпита онази чувствена възбуда, копнежа, свързван до съвсем скоро с присъствието на Бинесман. Сърцето ѝ затуптя. Как нежно я гледаше само, сякаш тя все още имаше своите дарове на обаяние, сякаш все още беше красива.

Той се обърна, взе един къс меч от един труп и го скри в гънките на дрехата си, после бързо излезе от гробницата. Сянката за миг скри студената слънчева светлина.

Тя почти не смееше да повярва, че той ще се върне, че ще я спаси. Но я изпълни топлина и увереност. Щеше да се върне.

Дните на Йоме каза:

— Трябва да внимаваш с него.

— Защо?

— Може да ти разбие сърцето.

Йоме не пропусна да забележи някаква странна нотка в гласа на Дните, нотка на почит.

Потръпна. Ако Радж Атън я заловеше, докато се опитва да избяга, нямаше да прояви милост. Но знаеше, че сърцето ѝ тупти не от страх, а по друга причина. И го притисна с една ръка, мъчейки се да го укроти.

„Мисля, че вече ми го разби“ — каза си тя.

Дуел с измама

Два часа след като Габорн остави Йоме в гробниците, Боренсон спря пред рухналите порти на замък Силвареста, със зелен флаг на примирието, развяващ се на върха на копието на убит върколак. Усмихна се насила.

Мускулите го боляха, а бронята му беше покрита с кръв. Сега яздеше нов кон, взет от другар по оръжие, който никога повече нямаше да язди.

Щеше да бъде игра на надвиване с ум с Радж Атън, игра, която не му се искаше да играе. Късметът не го беше покровителствал дотук. Повечето от воините му бяха избити. Беше заплатил за всяка малка победа. Войниците му бяха изклали над две хиляди върколаци. Беше лишил от коне по-голямата част от армията на Вълчия господар и беше успял да избие или прогони много от главанаците гиганти — а и поне десетина от тези същества загинаха в ужасния пожар. Десетки от легендарните Непобедими на Радж Атън се бяха впуснали в преследване на хората на Боренсон в горите, но сега бяха толкова набодени със стрели, че телата им изглеждаха бодливи като на таралежи.

Но Боренсон не беше спечелил чиста победа, въпреки тежките загуби на противника. Радж Атън беше престанал да гони хората му, след като навлязоха в леса, защото се боеше от засада. Боренсон се беше надявал отчасти, че Радж Атън ще дръзне да навлезе навътре, където неговите хора, беше сигурен в това, щяха да имат преимущество.