Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 164

— Не се крийте от мен, Прента Васс — тихо каза Габорн, отново взе ръката ѝ и я дръпна надолу. Беше изрекъл името колебливо. Беше я познал. — Вие сте красива, дори сега. Има ли някакъв начин да ви помогна?

Дните на Йоме изсумтя нервно, а хлебарите изведнъж се разбързаха да напуснат гробницата, сякаш всеки от тях си спомни за някаква много важна работа. Йоме искаше да избухне в сълзи, да падне в прегръдките му. Но само стоеше, ужасно разтреперана.

— Не. Никакъв.

Габорн преглътна.

— Можете ли да предадете на принцесата още едно съобщение от мен?

— Какво?

— Кажете ѝ… че тя е завладяла сънищата ми. Кажете ѝ, че нейната красота е незаличима в паметта ми. Кажете ѝ, че се надявах да я спася, надявах се да ѝ предложа малката си помощ, и че може би свърших нещо добро — убих една могъща огнетъкачка. Баща ми дойде, защото аз съм тук, макар и твърде късно. Кажете ѝ, че през нощта останах в замък Силвареста, но сега разбирам, че трябва да го напусна. Войниците на баща ми ме търсят в лесовете. Не смея да оставам повече. Ще се опитам да се добера до гората преди баща ми да нападне града.

Йоме кимна.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Габорн.

Взря се в лицето ѝ и този път без съмнение тя разбра, че я е познал. Очите му бяха изпълнени не с презрение, а с болка, и с толкова много нежност, че отново ѝ се прииска да падне в прегръдките му. Но не посмя да помръдне.

Очите ѝ се насълзиха.

— Да дойда? И да оставя баща си? Не.

— Радж Атън няма да му посегне.

— Знам — каза Йоме. — Аз… не знам какво да мисля. Радж Атън не е изцяло зъл, не и колкото се боях. Бинесман се надява на нещо добро от него.

— Лицето на чистото зло е красиво — цитира Габорн една стара поговорка на Владетелите на руни.

— Той твърди, че иска да се бие с халите, че иска да обедини даровете всечовешки, за да опази всички хора.

— И когато войната свърши, може ли Вълчия господар да ви върне даровете? Ще пожертва ли собствения си живот, за да могат онези, които е лишил от дарби, да си ги върнат, както е сторил Добрия крал Херън? Не мисля. Той ще си ги задържи.

— Не можеш да знаеш това — каза Йоме.

— Знам го — настоя Габорн. — Радж Атън вече е показал нрава си. Никакво уважение няма нито към теб, нито към никого. Той взима всичко и оставя другите без нищо.

— Откъде можеш да си сигурен? Бинесман, изглежда, иска той да се промени. Надяваше се да убеди Вълчия господар да се отърве от огнетъкачите.

— И ти вярваш, че ще го направи? Можеш да стоиш тук, над тялото на мъртвата си майка, и да вярваш, че у Радж Атън е останала изобщо някаква степен на човечност?

— Когато заговори, когато погледнеш лицето му…

— Йоме — прекъсна я Габорн, — как е възможно да се съмняваш, че Радж Атън е зло? Какво си имала, което все още да не се е опитал да ти вземе? Тялото ти? Семейството ти? Дома ти? Свободата ти? Богатството ти? Положението ти? Твоята страна? Той взе живота ти така, както ако те беше посякъл, защото иска да изтръгне от теб всичко, което имаш, и всичко, което се надяваш да бъдеш. Какво още трябва да направи преди да разбереш, че е зло? Какво още?