Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1219

Едрите виячи се уплашиха от нея повече, отколкото тя от тях.

Продължи да тича още десетина мили, без да срещне хали. А в паметта на Майстора на пътя тези тунели винаги бяха оживени. Ейвран чак сега започна да проумява колко много хали е изпратила срещу Карис Истинската властелинка.

Буквално бе опразнила подземния свят.

Ейвран започна да изнемогва от жажда. Стигна до страничен тунел, който се спускаше почти отвесно на стотина разкрача, след което отново ставаше хоризонтален, отвеждайки към Леговището на костите.

Тук земята пареше. Дори с дарове на издръжливост нито едно човешко същество не можеше да издържи дълго.

Тя се втурна в помещението. Леговището на костите представляваше огромна пещера, която съществуваше от хилядолетия. От тавана висяха сталактити, покрити с пухкава трева, и корени, които бавно се полюшваха във въздуха. Кости на хали задръстваха пода — древни черепи със зейнали кристални челюсти, нащърбени зъби колкото ръката на Ейвран и огромни бедрени кости с дебелината на дънери. Във въздуха стърчаха големи като коси нокти; навсякъде се извисяваха купища рогови плочи, които не можеха да се сравнят с нищо, което се срещаше над земната повърхност. Бяха прозрачни като кристали. Някои от тях бяха толкова древни, че имаха мътночервеникавия цвят на кехлибар, а други блещукаха в лимоненожълтия цвят на скорошна смърт.

На места пластът кости достигаше дебелина петдесет разкрача и образуваше малки хълмчета, между които халите бяха разчистили проходи. Ейвран напредваше през долина от кости.

Това бяха победените неприятели на Истинската властелинка, натрупани тук като трофеи, за да вдъхват страхопочитание у халите, които пристигаха на преговори при нея.

Едва след като видя всички тези скелети, Ейвран придоби по-ясна представа колко древна е Истинската властелинка, колко стародавна е злокобната й воля.

Знаеше, че чудовището е покорило всички други обиталища на хали. Но не беше успяла да прецени колко кралици е ликвидирало.

Мъртвите наброяваха хиляди.

Ейвран забави крачка, докато обикаляше печалната долина.

Някъде тук би трябвало да се спотайват хали, някои от Стражите-сенки на кралицата.

Но огромното помещение бе потънало в тишина.

„Значи всички са се изкачили на повърхността — помисли си Ейвран. — И предвождат войските й.“

И все пак усещаше, че няма да успее да стигне Залата на печатите, без да срещне някой от стражите.

Не долавяше миризмата им. Халите можеха да скрият своя мирис, да го направят подобен на скала или растение. Нито пък би могла да ги съзре, ако се криеха някъде.

Избистри съзнанието си, разпростря сетивата си и го усети — Съпруга на сенките.

Очакваше я търпеливо на пътя пред нея. Беше предположил, че някой ще се опита да проникне тук.

„Аз съм — пошепна в съзнанието му Ейвран. И запристъпва предпазливо напред. — Трябваше да дойда. Трябва да разруша Печатите.“

Чу смътния отговор на Съпруга на сенките, произнесен като че ли мимо волята му: „Подуших те. Знаех, че ще дойдеш.“

„Пусни ме да мина“, отвърна Ейвран.