Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1221
Дэвид Фарланд
„Съжалявам — изпрати му мисъл Ейвран. — Не исках да те нараня. Никого не искам да наранявам.“
Тътенът на срутващи се камъни бе поутихнал. Само няколко скални отломки се отцепиха от тавана и се строполиха върху развалините.
Ейвран се измъкна изпод черепа и се огледа. Прахът беше толкова плътен, че я заслепяваше, а и щеше да виси във въздуха още часове, които тя не можеше да си позволи да пропилее.
Подскочи и започна да си проправя път сред строшените камънаци, бързайки към Залата на печатите. Тонове камъни и скални отломъци покриваха Леговището на костите. Някои се разклащаха заплашително, щом стъпеше върху тях, и се налагаше да ги заобикаля. Хвърли поглед към величествения трон и успя да зърне премазаните и разтрошени черепи. Очите я боляха от гъстия прахоляк.
Заизкачва камъните, под които лежеше Съпруга на сенките, притеснена, че той всеки миг може да измъкне лапата си и да я размаже.
Надникна в съзнанието му и усети яростта и безпомощността му. Мъчеше се да се измъкне, без да съзнава колко близо е тя до него. Ейвран пристъпи внимателно върху първата огромна канара — боеше се чудовището да не долови присъствието й по допълнителната тежест.
Камъкът под нея внезапно се размърда и хлътна надолу.
„Ще ме хване!“, помисли си тя.
Подскочи високо, стъпи върху една масивна канара и отново отскочи. Отдалечи се, подскачайки като жаба, от погребания си враг.
Стигна отсрещната страна на Леговището на костите. Пред нея зейна тунел и настилката от натрошени камъни свърши.
Залата на печатите беше само на три мили по коридора. Щеше да стигне там за минутки.
Втурна се през тунела, подминавайки проходите, които отвеждаха до покоите и до люпилнята на Истинската властелинка. Избърса очи и преглътна сълзите си.
В съзнанието й изникна образът на Габорн и тя се запита как ли се справя. Беше така объркана, че в първия момент не усети трусовете.
Беше земетресение. Ребрата-подпори по стените се люшнаха, а подът под краката й започна да пропада и да се издига като морска вълна. От тавана се откъртиха скали и рухнаха на пода, вдигайки облаци прах.
„Земята страда“ — помисли си Ейвран. Усещаше тъпата болка, която сякаш се бе загнездила в самите кости на света, увеличавайки собственото й страдание.
Зави зад следващия ъгъл и на пътя й се изпречи хала — огромна клатушкаща се матрона. Усетила приближаването на Ейвран, тя се завъртя и побягна към люпилните помещения. Ейвран подуши зова й за помощ.
В джоба на наметката си носеше стрък магданоз, който й бе дал Бинесман. Беше й казал да го завърже на седем възела и да го хвърли зад себе си, ако нещо тръгне да я преследва. Беше го завързала, но досега не й се бе налагало да го използва.
Тя стисна с пръсти изсушените листенца, пусна магданоза на пода и изтананика:
