Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1207

На лицето на Ейвран се изписа тревога и тя прескочи наклякалите затворници. Движенията й му се сториха ужасяващо мудни. Тя направи две крачки, спря и викна:

— Чакай!

Извади пръстена от пръста си и го хвърли на затворниците. Трябваше да им остави някаква утеха.

Докато тя сваляше пръстена, върху стените на Карис загинаха двама от Избраните на Габорн — един храбър рицар и едно момиче. Смъртта им сякаш отвори рана в сърцето му и той се почувства като почва, от която са изтръгнали най-нежните цветя. Заболя го неописуемо.

Ейвран се втурна покрай него и викна:

— Насам!

Тичаше, колкото сили има, напрегнала всеки мускул докрай, което личеше по напрегнатото й лице. От зеленото блещукане на опала на Габорн силуетът й затанцува по пода на тунела.

Габорн закрачи след нея, недоволен от ленивите й движения, макар че тя имаше десет дара на метаболизъм.

„Сто дара? — усъмни се той. — Вероятно облекчителите са ми прехвърлили повече. Те ще ме убият.“

Следваше Ейвран по петите. Тя тичаше плавно и грациозно, напрегнала всичките си сили. От очите й бликаха сълзи. Сълзи от безсилие, помисли си Габорн, че не може да се втурне по-бързо.

Изпревари я, готов да унищожи всяка хала, която се изпречи на пътя им. С всяка следваща крачка усещаше приближаващата се опасност.

— Натам! — викна Ейвран. — По коридора, след три разклонения. Цитаделата на Посветителите.

„Разбира се!“, досети се Габорн. Ейвран му бе казала, че Истинската властелинка прави опити с дарове, но той нямаше никаква представа колко успешни са те. Ето защо не можеше да се надява да се изправи срещу нея.

Габорн остави Ейвран зад гърба си зави в коридора.

„Скачай!“ — предупредиха го земните му сетива и Габорн скочи на височина петнайсетина стъпки.

Пред входа на Кулата на Посветителите стоеше хала, огромна черна оръженоска. Острието изсвистя във въздуха под краката му.

Чудовището не отвори уста, а се дръпна назад със скорост, почти равна на неговата. Сетивните пипала по главата и челюстта му се изправиха и се усукаха като змии, което показваше, че халата е нащрек.

„Не е обикновена хала“, мина му през ума. Върху предните й крайници блещукаха мътносини руни.

Извисил се над халата, Габорн метна с все сила копието в сладкия триъгълник на чудовището. Замахна толкова силно, че усети как раменната му става се измъква от ямката си.

Копието улучи целта, прониза плътта на чудовището, заби се в мозъка му и завибрира като улучила дърво стрела.

Но огромната оръженоска не рухваше. Мечът й се вдигна и изсвистя във въздуха, преди Габорн да е докоснал земята. Той се изви като котка, докато острието се приближаваше със свистене към него, но то го улучи косо в гърдите, разкъса ризницата му и го запрати встрани.

Габорн се отдръпна, избягвайки следващия удар, който се заби пред краката му. Халата нападна и Габорн се метна назад.

Беше останал без оръжие, тъй като копието му стърчеше в мозъка на чудовището.

Ейвран дотича по тунела зад него и халата завъртя масивната си глава към нея, размахала сетивните си пипала.

В същия миг Габорн нападна. Подскочи двайсет стъпки и сграбчи дръжката на копието си във въздуха, но вместо да го издърпа, го завъртя с все сила и го тикна още по-надълбоко, докато падаше към земята, разрязвайки мозъка на чудовището.