Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1205

Тя изкачи един хълм и видя на юг Карис — десетки хиляди факли блещукаха върху сивите стени на замъка. Пламъчетата им се отразяваха в спокойните води на Донестгрий, а над тях пушекът се стелеше като мъгла.

Пред замъка Карис бушуваше и ревеше черното море на халите.

В Цитаделата на Посветителите

Който е на страната на врага ми, е мой враг.

Радж Атън, докато посичал Посветителите на Радж Бареб, лорд на Стар Индопал

Докато препускаше надолу и все по-надолу през назъбените тунели на подземния свят, все едно сред костите на безкраен червей, Габорн забеляза пред себе си странна светлина.

В първия момент помисли, че в тунела пред него има Лъчезарен, но не усети могъщата сила, която го бе пронизала предишния път.

Когато изскочи иззад завоя, видя Йоме — тичаше към дълбините на подземния свят. Движеше се много по-бавно от него, тъй като сега той имаше голям брой дарове.

Габорн едва не се препъна от изумление.

Изпревари я и видя изкривеното й от изненада лице.

— Как стигна толкова бързо? — попита я бавно той, за да го разбере.

— Намерих пряк път — отвърна тя.

— Тичай след мен! — подкани я Габорн.

Йоме го погледна в очите и вероятно зърна тревогата в тях.

— Време е, нали? Битката в Карис започва.

Думите й се точеха бавно, всяка гласна се издължаваше сякаш до безкрай. Това беше от даровете му на метаболизъм.

Габорн кимна. Идваше краят на трите дни, които бе обявил. Всеки момент в Карис щеше да пламне сражение, каквото не бе пламвало, откакто Ерден Геборен бе предвождал деветимата крале срещу ордите на халите във Визенгоуър.

Габорн усещаше своята армия от Избрани воини на десетки мили над себе си. Земните му сетива му позволиха да установи точното им местоположение. Отначало бяха яздили около двеста мили на юг, а оттам пещерите продължаваха на югозапад към Индопал. След време пътят отново зави на североизток, така че в момента двамата се намираха точно под Карис.

Предположи, че това е жизненоважно. Халите се опитваха да си осигурят земята над себе си — или може би над Великите печати. Но защо?

Можеше само да се досеща за отговора.

— Тичай след мен — повтори бавно Габорн.

— Накъде? — попита го Йоме.

И той се запита дълбоко в себе си как би трябвало да постъпи. Беше пристигнал, за да съсече Истинската властелинка, но земните му сетива го възпираха да го стори. Все още не можеше да се справи с чудовището — засега. Дори в този момент, когато му се струваше, че от всяка негова пора струи енергия, не бе равностоен на нея. Освен това Земята не би му разрешила да потърси и разруши Великите печати. Земята му възлагаше една-единствена задача.

— Трябва да намерим Ейвран! Тичай, колкото сили имаш.

Лицето на Йоме просветна и тя кимна.

Габорн хукна.

„Изминаха три дни“ — помисли отчаяно той. Макар заради даровете на метаболизъм да му се струваше, че тича из безкрайната нощ вече цели трийсет.

Всеки миг смъртта щеше да се спусне над сънародниците му. Представи си халите да се катерят по стените на замъка и да мятат злокобните си проклятия.