Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1209

От кръвта и парчетата сив мозък копието му стана мазно и хлъзгаво. Ръцете до лактите и лицето му бяха оплескани със съсиреци кръв. Той изтри очи и продължи битката.

На главата на всеки Посветител просветваше сребриста руна. Габорн предположи, че е знак за отдадения дар, но нито една от руните по нищо не напомняше поставяните върху хората. Тъй като халите пишеха с миризми, смисълът на изрисуваните по тях руни се излъчваше чрез аромати.

Габорн усети иззад стената от хали до ноздрите му да достига специфична миризма на вкиснато зеле. И в същия момент Земята го предупреди настойчиво: „Нападни!“

Той скочи върху една от халите, покатери се на главата й и погледна зад нея. На шейсетина стъпки по-нататък една хала отстъпваше през ордата. На челото й блещукаше една-единствена сребриста руна, но дузини огнени руни блестяха по краката й. „Вектор“, досети се Габорн.

„Нападни!“, настоя още веднъж Земята.

Габорн скочи на височина двайсетина стъпки, преметна се презглава във въздуха, прелетя над три хали и прониза с копието си сладкия триъгълник на чудовището.

Халите около него засъскаха, въздухът се изпълни с предупредителни миризми.

— Габорн! — извика отчаяно Ейвран.

Той погледна назад — тя беше на трийсетина разкрача от него близо до входа и стискаше черната тояга от отровно дърво.

— Не мога да ти помогна! Какво да направя?

Габорн усети със сърцето си опасността, която я грозеше.

— Знаеш ли къде са Великите печати?

Ейвран кимна.

— Иди да ги разрушиш — настоя Габорн.

Самата Земя го предупреждаваше, че тя трябва да се махне. Опасността беше все по-близо и ако Ейвран останеше там, където беше, щеше да я връхлети.

Габорн откопча опаловата си игла и я хвърли към нея. Отсега нататък щеше да се сражава на светлината от руните на халите.

Ейвран хвана иглата и без да каже нито дума, се извърна и побягна колкото можеше по-бързо.

Габорн удвои скоростта на действията си. Подскачаше, а чудовищата съскаха, замахваха с лапи към него и се опитваха да го захапят.

Той нанасяше удари наляво и надясно, пронизваше ги с копието и се опитваше да усети миризма на вектор.

Удряше и мушкаше отново и отново.

Постепенно разбра какви са намеренията на Земята. Отвсякъде беше заобиколен от опасности. Истинската властелинка бе усетила присъствието му и всеки момент щеше да се появи насреща му, както би сторил всеки Повелител на руни, защитавайки своите Посветители.

Бе доволен, че даде светлината си на Ейвран, защото така виждаше по-добре руните на халите.

Усещаше надигащата се вълна от ярост.

Тя приближаваше. Габорн скочи сред халите, спусна се между краката на едно от чудовищата, покатери се на гърба на друго и повали един вектор.

Тя беше на вратата.

Беше ликвидирал петдесетина Посветители, включително три вектора. Той се спусна към входа.

На вратата се изви черна вихрушка, по-мрачна от нощ. Това не беше видение. Помещението започна да се изпълва с изпарения — сякаш някаква мрачна мъгла. Каквото и да настъпваше към него, бе по-ужасяващо от хала.