Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1206

Следваше завоите на тунелите. Беше съвсем близо до дъното на Безкрайния развъдник. Земята се нагорещи като стените на камина, а тежките стъпки на халите бяха излъскали пода като мрамор. Почти нищо не растеше из тези тунели, освен трева-червей тук-там по стените. По пода пълзяха няколко раци-слепци. Вече не се намираше в пущинака.

На всеки няколко разкрача подминаваше страничен тунел или кухина. Насреща му се изпречиха няколко невъоръжени хали-работнички. Забави се само колкото да прониже всяка от тях в сладкия триъгълник и продължи нататък, оставяйки следите на смъртта зад гърба си. Заради късогледството си халите дори не усетиха приближаването му, докато не връхлетя отгоре им.

Тичаше, следвайки мириса на Ейвран. Чувстваше, че е наблизо. Една миля, половин миля, четвърт миля… и се изправи пред вратата.

Една вдлъбнатина отвеждаше към коридор с издълбани от двете му страни помещения за охраната. Щом Габорн закрачи навътре, от тях изскочиха две хали, готови за бой.

Първата размаха над главата си меч и изсъска уплашено. Габорн усети струя от думи да изпълва въздуха, по всяка вероятност викове от изненада или за предупреждение. Халата вирна глава, зина и в устата й проблеснаха кристални зъби, дълги като ками.

Той скочи в пастта й, стъпи върху тъмния й език и заби копието си в меката част на небцето, пронизвайки мозъка й. Върхът му се блъсна в черепа на чудовището.

Габорн завъртя копието, разрязвайки мозъка на халата.

От раната рукна тъмночервена кръв и парчета сив мозък.

Габорн изскочи от устата й още докато огромната оръженоска се свличаше на земята. Втората хала заотстъпва, изправена в цял ръст на задните си крака. Беше магесница с кристален жезъл в ръка. От ануса й изсвистя порой от думи — опитваше се да запокити проклятието си срещу него. Не можеше да му направи нищо.

Габорн подскочи на височината на гърдите й и заби копието в твърдата черупка точно там, където се намираше „бъбрека“ й, както твърдяха рицарите на Роуфхейвън. Разнесе се смрад на чесън — предсмъртният вопъл на халата.

Габорн се спусна в прохода.

Там беше Ейвран, извърнала към него подплашеното си лице, осветено от опала на сребърния й пръстен. Около нея клечаха изтощени от глад полуголи хора. Вонята беше умопомрачителна — на немити тела, урина и изпражнения, както и на гниещи рибени кости и непогребани трупове.

— Ейвран — викна Габорн, преди тя да успее да осъзнае присъствието му. И й подхвърли тоягата й от отровно дърво.

С десетте си дара на метаболизъм Ейвран все пак успя да реагира, преди другите да успеят да осъзнаят присъствието му: посегна към тоягата с бавно движение, сякаш се намираше под водата.

— Битката в Карис всеки миг ще започне! — извика Габорн. — Но аз не съм готов да се изправя срещу Истинската властелинка. Как да я сломя?

Ейвран все още продължаваше да протяга ръка към тоягата и да се взира в него. Гласът й прозвуча неестествено плътен и провлачен:

— Какво?

Габорн си наложи да говори по-бавно и повтори въпроса си.