Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 111

Баща ѝ извика. Радж Атън гледаше строшените прозорци от цветно стъкло; червените завеси тревожно се разлюляха от вкочаняващия полъх на вятъра.

— Моите съболезнования, Силвареста — каза Радж Атън. — Разбираш, че нямах друг избор. Разбира се, винаги се намират такива, които смятат, че е по-лесно да убиеш или да умреш, отколкото да живееш в служба. И са прави. Смъртта не изисква усилие.

Нож сякаш разкъса сърцето на Йоме. Баща ѝ само се срина на колене, потресен.

— Сега — продължи Радж Атън — ни предстои да сключим една сделка. Аз искам твоя ум. Още няколко дара няма да ме облагодетелстват кой знае колко. Но ти печелиш много. Дай ми своя ум и твоята дъщеря, Йоме, ще управлява вместо теб, като регент. Съгласен ли си?

— Тогава донеси силарите си — изхлипа бащата на Йоме. — Нека забравя този ден, скръбта си, нека стана като дете.

Щеше да отдаде дара си, за да опази дъщеря си жива.

Йоме бе ужасена. Не можеше да измисли, просто не можеше да измисли какво да прави. „Не забравяй коя си“, беше казала майка ѝ. Но какво означаваше това? „Аз съм принцеса, слуга на своя народ — помисли тя. — Трябва ли да се хвърля срещу Радж Атън и да последвам майка си през прозореца? Какво ще донесе това?“

Като регент, щеше да притежава някаква власт. И щеше да се бори срещу Радж Атън, макар и тайно, докато е жива. Можеше да даде на народа си някаква степен на щастие, на свобода.

Нали точно заради това баща ѝ продължаваше да живее, нали точно затова не предпочете да се бори до смърт, както направи майка ѝ.

Сърцето на Йоме биеше лудо. Тя не можеше да измисли нищо друго, никакъв план или път към надеждата, освен да си спомни лицето на Габорн от заранта. Обещанието на устните му: „Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.“

Но какво можеше да направи Габорн? Не можеше да се бори с Радж Атън, не можеше да се надява, че ще надвие Вълка на Юга.

И все пак Йоме трябваше да се надява.

Радж Атън кимна на един от стражите.

— Повикай облекчителите.

След няколко мига облекчителите на Радж Атън влязоха в залата — дребни мъже в халати от шафран, със свирепи лица. Единият носеше силар, положен върху сатенена възглавница.

Облекчителите на Радж Атън бяха опитни, бяха майстори в своя занаят. Единият подхвана заклинанието, а другият се наведе над крал Силвареста, за да го подготви.

— Гледай дъщеря, сира — заговори му той на картишкия диалект. — Това ти прави за нея. Прави за нея. Тя всичко. Тя това, което обича. Ти прави за нея.

Йоме стоеше пред него зашеметена, слушаше виковете на баща си, докато силарът го гореше. Попи потта от челото му, когато металът изведнъж се загърчи като нещо оживяло. Взря се в ясните му сиви очи, докато силарът извличаше дара му, изсмукваше от него разума, докато не разбра, че той вече не помни името ѝ, а само плаче с болката на безумец.

Тя самата изхлипа, когато той изкрещя последно от болка и се срина в краката ѝ.

Тогава облекчителите отидоха при Радж Атън, понесли нажежения до бяло силар, пръскащ след себе си нишка от светлина, а Радж Атън свали шлема си — дългата му черна коса се спусна до раменете му, после смъкна и люспестата си ризница и разтвори кожения елек да разкрие мускулестата си гръд. Цялата беше дамгосана с белези, толкова бе нашарена от силари, че Йоме успя да види само няколко малки петънца нежигосана плът.