Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 109

Заявлението на Радж Атън, че притежава ума на хиляда души, накара дъхът ѝ да секне. Не можеше да си го представи. Някои лордове се кълняха, че малко повече дарове на ума носят на един Владетел на руни предимство — повече творчески способности и по-дълбока мъдрост.

Радж Атън скръсти ръце пред гърдите си.

— Изучавал съм халите… те вече се разпространяват в кралствата ни на малки орди, всяка с нова кралица. Страшна напаст са… А сега Силвареста, въпреки мирните ти уверения, искам от теб нещо повече. Съблечи се.

Скован от нервност, с гъвкавостта на дресирана мечка, крал Силвареста развърза пояса на халата си, смъкна копринената си риза и оголи косматите си гърди. Червените дамги от силарите се показаха под лявата му гръд като белези от зъбите на любовница. Радж Атън разчете силите на Силвареста само с един поглед.

— Ума ти, Силвареста. Ще взема твоя ум.

Бащата на Йоме рухна на колене. Знаеше какво ще бъде: да се напикава в гащите, да не знае собственото си име, да не може да познае жена си, децата си, най-близките си приятели. В последните дни той вече бе изпитал остра загуба заради отслабената памет и заличените спомени. Той поклати глава.

— Искаш да кажеш, че няма да ми го дадеш, или че не можеш? — попита Радж Атън.

Крал Силвареста разпери широко ръце и заклати глава, онемял.

— Не искаш? Но си длъжен… — каза Радж Атън.

— Не мога! — извика баща ѝ. — По-добре вземи живота ми.

— Не искам смъртта ти — каза Радж Атън. — Какво ми носи тя? Искам само ума ти.

— Не мога! — повтори Силвареста.

Едно беше да дадеш свой дар на врага си. Но Радж Атън щеше да получи нещо повече от ума на Силвареста. Тъй като Силвареста вече беше одарен, Радж Атън щеше да превърне крал Силвареста в свой вектор.

Човек можеше да отдаде само една своя дарба в живота си и когато този дар се отдадеше, това създаваше магически канал, връзка между владетел и васал, която можеше да се прекъсне само от смъртта. Ако владетелят умреше, дарът се връщаше към дарителя му. Умреше ли васалът, владетелят губеше придобитото качество.

Но ако човек като Силвареста отдадеше своя ум на Радж Атън, щеше да му даде не само ума си, а също така всичкия ум, който е получил от живите си Посветители, плюс всичкия ум, който можеше да получи в бъдеще. Като вектор, Силвареста се превръщаше в жив проводник. Щеше да прехвърли на Радж Атън ума, който бе придобил, и можеше дори да се използва за преливане на ум от стотици други хора към Радж Атън.

— Можеш да ми го дадеш, стига да си мотивиран добре — увери го Радж Атън. — Помисли за хората си. Безпокоиш се за тях, нали? Нали имаш верни приятели, слуги сред Посветителите си? Твоята жертва може да ги спаси. Ако се наложи да те убия, няма да оставя Посветителите ти живи — мъже и жени, които повече не могат да отдават дарове, мъже и жени, които ще се стремят да ми отмъстят.

— Не мога! — каза Силвареста.

— Дори за да откупиш живота на сто свои васали, или на хиляда?