Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 113

— Мисля — тихо продължи Радж Атън, — че почти съм го достигнал. Мисля, че ще му стана равен и че ще мога да надвия халите, без да бъде изгубен животът на петдесет милиона човешки същества, както би станало при всеки друг план.

Йоме се вгледа в очите му. Искаше ѝ се да го мрази, да го мрази заради баща си, въргалящ се по килима в локвата на собствената си пикоч, заради майка си, която лежеше мъртва върху каменната настилка под цитаделата. Но гледаше лицето на Радж Атън и не можеше да го мрази. Струваше ѝ се… толкова искрен. И толкова красив.

Той посегна и погали ръката ѝ, а тя не посмя да я отдръпне. Зачуди се само защо ли ще се опитва да я съблазни. Зачуди се дали ще намери в себе си сила да се опълчи, ако го направи.

— Много си сладка. Ако не ми беше роднина, щях да те взема за жена. Но се боя, че приличието не го допуска. Е, Йоме, ти също трябва да направиш своето, за да ми помогнеш да победя халите. Трябва да ми дариш своето обаяние.

Сърцето на Йоме заблъска диво. Представи си веднага какво ще бъде — с груба като щавена кожа плът, със скубещи се от главата ѝ кичури сплъстена и суха коса, как ще изпъкват жилите по краката ѝ. Сухата смрад на дъха ѝ. Да изглеждаш, да бъдеш, да миришеш отблъскващо.

Но не в това беше целият ужас. Обаянието бе нещо повече от красотата, повече от физическата хубост. Разпознаваемо беше само отчасти телесно, но повече се изразяваше в цвета на нечия кожа, в лъскавината на нечия коса, в блясъка на нечии очи. Съзираше се в стойката на човека, в нагласата му, в решимостта му. Сърцевината му се намираше някъде вътре, в увереността на човека, в обичта му към себе си.

Така че, в зависимост от безскрупулността на облекчителя, всичко това можеше да бъде изцедено, като остави новия Посветител не само грозен, но и изпълнен с омраза към себе си.

Йоме поклати глава. Трябваше да се бори с него, трябваше да надвие Радж Атън по всякакъв възможен начин. Но не можеше да измисли нищо, никакъв ответен удар.

— Хайде, дете — заговори Радж Атън. — Какво ще направиш със своята красота, ако ти я оставя? Да примамиш някой принц в леглото си? Какво жалко желание. Би могла. Но после целият ти живот ще мине в съжаление. Видяла си с каква похот в очите те гледат мъжете. Видяла си как зяпват, как те желаят. Сигурен съм, че това ти е омръзнало.

След като го каза така, с този мек като коприна глас, Йоме се почувства окаяно. Стори ѝ се грешно и себично да иска да е красива.

— В пустинята, недалече от родното ми място — каза Радж Атън, — се издига един огромен паметник, статуя, триста стъпки висока, заровена наполовина в пясъка. Статуята е на някакъв крал, забравен отдавна, лицето му е обрулено и заличено от вятъра. Едно знаме в нозете му, изписано на древен език, гласи: „Всички се кланят на великия Озиварий, който властва над земята, и чието кралство никога не ще рухне!“

Той помълча и добави:

— Но всички писари на света не могат да кажат кой е този крал, нито преди колко време е царувал.