Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 110

Беше отвратително. Йоме ненавиждаше бременната тишина, която последва. Радж Атън трябваше да получи дара доброволно. Някои владетели се стремяха да внушат нужната степен на копнеж чрез обич, други — предлагайки парична изгода. Радж Атън прилагаше изнуда.

— А твоята красива жена… моята братовчедка? — запита Радж Атън. — А нейният живот? Не би ли отдал дара, за да откупиш живота ѝ? Да откупиш разсъдъка ѝ? Зная, че не би искал да видиш как страда едно толкова мило същество.

— Не го прави! — каза майката на Йоме. — Той няма да ме прекърши!

— Би могъл да спасиш нейния живот. Тя не само ще си го запази, но ще остане на трона си, ще управлява от мое име като регент. Трона, който толкова много обича.

Крал Силвареста се обърна към своята кралица, с разтреперана челюст. Кимна ѝ колебливо.

— Не! — извика Венета Силвареста, обърна се и побягна. Йоме помисли, че ще се удари в стената, но твърде късно осъзна, че се е засилила не към стената, а към еркерните прозорци зад Дните.

Изведнъж, по-бързо, отколкото погледът можеше да улови, Радж Атън се озова до нея и я хвана за дясната китка. Венета се задърпа, но той я стискаше здраво.

Тя се обърна с гримаса към него.

— Моля те! — извика и стисна с другата си ръка китката на Радж Атън.

После неочаквано я изви и заби ноктите си в китката на Вълчия господар, докато не бликна кръв. С победоносен вик, тя се вгледа в очите на Радж Атън и извика на своя съпруг:

— Сега виждаш как може да бъде убит един Вълчи господар, любими!

Йоме изведнъж си спомни за прозрачния лак на ноктите ѝ и разбра — отчаянието на кралицата беше заблуда, хитрина, замислена, за да привлече Радж Атън, за да може да забие в плътта му намазаните си с отрова нокти.

Венета отстъпи, вдигнала високо окървавените си нокти, сякаш искаше Радж Атън да ги види, преди да рухне.

Радж Атън вдигна дясната си ръка и се взря в китката си. Кръвта по нея почерня и тя започна да се подува ужасно.

Той я задържа високо, предизвикателно и се втренчи в очите на Венета. След секунда тя пребледня от страх.

Йоме погледна ръката. Кървавите прорези на китката на Радж Атън бяха зараснали без белези само за секунди и почернялата ръка вече възвръщаше естествения си цвят.

Колко дара на жизненост притежаваше Вълчия господар? Йоме никога не беше виждала такава церителна сила, беше чувала за такова чудо само в легендите.

Радж Атън се усмихна с ужасяваща, хищна усмивка.

— Значи не мога да ти вярвам, Венета — изшепна той. — Сантиментален човек съм. Надявах се, че мога да пощадя едно семейство.

Зашлеви я с опакото на ръката си — с плесника на един Владетел на руни. Страната на Венета хлътна от удара, във въздуха пръсна кръв и вратът ѝ изпука. Ударът я отхвърли десетина крачки назад и тя се блъсна в прозореца.

Излетя с трясък през него, мъртвото ѝ тяло се замота в дългите червени завеси и за половин секунда сякаш замръзна неподвижно в нощния въздух преди да полети надолу от пет етажа височина.

Тялото ѝ се пръсна върху широката каменна настилка на двора.

Йоме бе вцепенена от ужас.