Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 106

Кралица Венета Силвареста седеше на един стол в спалнята на краля, облечена в най-фините си одежди, и гледаше през прозорците на юг. Беше с гръб към вратата. Боядисваше си ноктите с прозрачен лак.

Беше суетна, с десет дара на обаяние — много по-красива от Йоме. Венета имаше катраненочерна коса и мургава кожа като на Радж Атън — по-тъмна от тази на Йоме. Дори скъпоценните камъни в короната ѝ не можеха да се сравнят с прелестта на лицето ѝ. Скиптърът ѝ лежеше в скута — златен, с перли в кълбото в единия край.

— Е — въздъхна тя, без да се обръща. — Загуби нашето кралство. — Прозвуча по-уязвена от всякога.

Бащата на Йоме свали златните си ръкавици и ги хвърли на грамадното ложе с четирите пилона.

— Казах ти, че ще го загубиш — продължи кралица Силвареста. — Прекалено мек беше, за да го задържиш. Беше само въпрос на време.

Още болезнени укори. Йоме никога не беше чувала майка си да говори така. Беше сигурна, че никога не му е говорила така.

Крал Силвареста свали шлема си, хвърли и него при ръкавиците, след това се засуети със стегите на долакътниците.

— Няма да съжаля за това, което съм правил — заяви той. — Народът ми живя в относителен мир.

— Без съюзници, без силен крал, който да го защити — каза майката на Йоме. — Колко мир можеше да им дадеш всъщност?

Горчивината в думите ѝ стъписа Йоме. Майка ѝ винаги изглеждаше спокойна, сдържана, тиха опора на своя съпруг.

— Дадохме им най-доброто, което можахме — отговори баща ѝ.

— И в замяна обичта им към нас е нищожна. Ако беше по-силен владетел, щяха да те въздигнат, за да ги защитиш. Хората ти щяха да се бият редом с теб, въпреки липсата на всяка надежда.

Йоме помогна на баща си да свали нараменниците, а после и подраменниците. След малко и нагръдникът му се озова върху леглото. Едва сега Йоме забеляза как подрежда баща ѝ бронята си — като легнал по очи мъж, заровил се в дълбокия пух на постелята.

Венета беше права. Крал Силвареста така и не беше получил почитта и възхищението, които заслужаваше. Един Клетвообвързан Владетел на руни трябваше да привлича следовници, трябваше да се радва на преклонението на своя народ.

Но онези, които искаха да предложат даровете си, отиваха при чужди крале, като крал Ордън, където можеха да продадат качествата си на по-висока цена.

Крал като Силвареста рядко получаваше необходимата му подкрепа, освен ако не се появеше някой Вълчи господар като Радж Атън. Едва когато се окажеха изправени пред узурпатор, който печели даровете си с изнудване, хората се стичаха под знамената на крал като Силвареста.

„Разбира се, точно затова Радж Атън напада първо тук — помисли Йоме, — а не първо други, по-близки кралства.“

— Чувате ли ме, милорд? — каза Венета. — Аз ви унизявам.

— Чувам те — каза крал Силвареста. — И въпреки това те обичам.

Майката на Йоме се обърна. Лицето ѝ бе обляно в сълзи, устата ѝ бе стисната от болка. Изглеждаше млада жена. Също като ранено вярно куче, което ще изръмжи на господаря си, щом той се опита да го спаси, майка ѝ бе изръмжала на баща ѝ, и сега Йоме видя, че съжалява.