Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 33

II

Отдалеч, на десет левги околовръст, наблюдавано от влака, когато пристигахме последната седмица преди Великден, цялото Комбре сякаш се състоеше само от църквата. Тя изразяваше и представляваше градчето, говореше за него и от негово име на далнината, а когато човек се приближеше, събираше посред полето около своята тъмна наметка, както пастирката събира овцете си, за да ги предпази от вятъра, сивите вълнисти гърбове на струпаните една до друга къщи, обкръжени на места с порутени средновековни стени, които описваха съвсем правилна окръжност и наподобяваха малките градчета в рисунките на примитивните художници. Комбре беше малко тъжен за обитаване, както и улиците му с къщи от черен местен камък с външни стълби и островърхи стрехи, хвърлящи широка сянка, бяха доста тъмни, затова, щом денят започнеше да преваля, трябваше да вдигат пердетата в „гостните“. Улици със строги имена на светци (някои от които бяха свързани с историята на първите владетели на Комбре), улица Сент-Илер, улица Сен-Жак, където се намираше лелината къща, улица Сент-Илдегард, на която извеждаше градинската врата, и улица Сент-Еспри, към която можеше да се излезе през малката странична врата на градината. И тези улици съществуват в една толкова отдалечена част на паметта ми, обагрена с толкова по-различни краски, отколкото сегашните цветове на света, че всъщност те ми се струват всичките, ведно с църквата, възвисяваща се над тях на площада, още по-недействителни от отраженията на вълшебната ми лампа и в някои моменти ми изглежда, че да можеш все още да прекосиш улица Сент-Илер, да можеш да наемеш стая на улица Оазо в старата странноприемница „Оазо Флеше“, от чиито прозорчета винаги дъхаше на кухня — непресекваща топла миризма, която все още се надига понякога в мене, — е равносилно на много по-неестествено установяване на допир със света на чудесата, отколкото да познаваш Гольо или да разговаряш с Жьонвиев дьо Брабан.