Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 30

Мъртво завинаги? Може би.

Миналото е подчинено до голяма степен на случайните прищевки на паметта ни и смъртта, подчинена на друга случайност, често не ни дава възможност да чакаме дълго благоволението на паметта.

Намирам за напълно правдоподобно вярването на келтите, че душите на близките, които сме загубили, са пленени от някое по-низше същество, животно, растение, неодушевена вещ и наистина са загубени за нас до деня — който за мнозина изобщо не настъпва, — когато минем случайно край дървото или станем собственици на предмета, който им служи за затвор. Тогава те потреперват, призовават ни и познаем ли ги, магията се разваля. Освободени от нас, те побеждават смъртта и се връщат в живота.

Така е и с нашето минало. Загубено време е да се мъчим да го възкресим, напразни са всички усилия на съзнанието ни. То се крие извън неговата област, извън неговия обсег в някой материален обект (по-скоро в усещането, което би предизвикал у нас този обект), без ни най-малко да подозираме. Само от случая зависи дали ще го срещнем, или не, преди да умрем.

Много години бяха минали, откакто всички спомени от Комбре освен театъра и драмата на моето лягане не съществуваха вече за мене, но ето че един зимен ден, връщайки се в къщи, майка ми предложи, противно на навика ми, да ми свари чай, защото видя, че ми е студено. Отначало отказах, после, сам не зная защо, приех. Тя прати да купят една от ония разлати, леко издути маслени курабии, изпечени като че ли във форма от мидена черупка. Не след дълго, напълно механично, разнебитен от безрадостния ден и от перспективата на не по-веселите бъдни дни, аз поднесох към устните си лъжичка чай, в която бях пуснал парченце от масленката, за да се размекне. Но в същия миг, когато глътката чай, примесена с трошиците от курабията, докосна небцето ми, аз потръпнах — в мен ставаше нещо необикновено. Обзе ме странно блаженство, откъснато от всичко останало и привидно съвсем безпричинно. Тутакси под негово въздействие всички житейски превратности ми станаха безразлични, всички несгоди ми се сториха безобидни дори краткотрайността на живота ми се видя илюзорна: подобно въздействие оказва само любовта. Почувствувах се изпълнен с много ценна същност. Тази същност, по-точно казано, не беше вътре в мене, а неразделна от мене, тя беше моето „аз“. Престанах да се чувствувам посредствен, уязвим, смъртен. Откъде нахлу в мене тази мощна радост? Давах си сметка, че тя беше свързана с вкуса на чая и масленката, но ги надхвърляше далеч, явно не беше от същото естество. Откъде беше дошла? Какво означаваше? Как да я задържа. Изпивам втора глътка, в която не намирам нищо повече, отколкото в първата; третата ми донася малко по-малко от втората. Трябва да спра, силата на питието явно намалява. Очевидно е, че истината, която търся, се крие не в него, а в мен. То я е събудило, но не я познава и може само да повтаря безкрайно много пъти все по-слабо своя един и същ сигнал, които аз не мога да изтълкувам. Бих желал да мога поне да му го поискам отново след малко и да го намеря непокътнат, на мое разположение, за да ме осветли окончателно. Оставям чашата и се обръщам към съзнателната й мисъл. Неин ред е да намери истината. Мъчителна неизвестност, когато мисълта надхвърля сама собствените си граници. Когато умът е не само изследовател, а същевременно и непознатата област, която му предстои да изследва, и когато всичките му познания са съвършено безполезни. Да изследва това не е достатъчно, той трябва да твори. Изправен е пред нещо, което не съществува, единствен той е в състояние да го осмисли и после да го осветли.