Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 28

Мама седна край леглото ми. Тя бе взела „Франсоа льо Шампи“. Червеникавата корица и непонятното заглавие ясно обособяваха книгата и й придаваха тайнствено обаяние. Не бях чел нито веднъж истински роман. Чувал бях, че Жорж Санд е талантлива авторка на романи. Тази нейна слава ме предразполагаше вече да си представям във „Франсоа льо Шампи“ нещо запленяващо, неподдаващо се на определение. Разказваческото умение на Жорж Санд, предназначено да възбужда любопитство или умиление, някои начини на изразяване, будещи неспокойство и тъга — способи, които що-годе образованият читател открива в много нейни романи, — ми се струваха смущаваща еманация от особената същност на „Франсоа льо Шампи“, защото за мене всяка нова книга не беше една измежду многото подобни, но все едно отделна личност, съществуваща сама за себе си. Под най-ежедневните случки, най-обикновените събития, най-често употребяваните думи долавях странна интонация, особено звучене. Интригата се завърза. Тя ми се стори още по-неясна, защото в този период аз често се разсейвах; четях страница след страница, а си мислех за друго. Пропуските, дължащи се на моята разсеяност, се увеличаваха още повече, когато мама ми четеше на глас, защото тя прескачаше всички любовни сцени. Затова странните промени в съответното държане на мелничарката и момчето, които можеха да се обяснят само с постепенното засилване на зараждащата се помежду им любов, ми се струваха пропити с дълбока тайнственост, бликаща, както бях склонен да вярвам, от невнятното и сладко име Шампи, което, без да ми е ясно защо, обагряше в пленителен яркочервен цвят малкото момче. Майка ми може би не беше много точна читателка, но в замяна на това, когато творбата отразяваше правдиво някое чувство, тя я интерпретираше възхитително честно и непринудено с красивия си нежен глас. Дори в живота, когато се случеше не художествени произведения, а живи същества да извикат възхищението или умилението й, от деликатност към другите тя полагаше трогателни усилия да заличи от гласа, жестовете или думите си всеки изблик на веселост, който би могъл да нарани злочестата майка, загубила неотдавна детето си, всеки намек за рожден ден или имен ден, който би навел стареца на размисли за напредналата му възраст, всеки разговор за задомяване, който би се сторил досаден на някой млад учен. По същия начин, четейки прозата на Жорж Санд, проникната неизменно от добросърдечие и нравствена изтънченост, които мама под влияние на баба смяташе за най-високи качества в живота и едва много по-късно, под мое влияние, престана да смята за най-важни качества и в книгите, се стараеше да прогони от гласа си всяка превземка, която би спряла мощния поток на тази проза, тя успяваше да предаде цялата естествена нежност и пленителна пълнота на тия изречения, които сякаш бяха написани за нейния глас и се включваха, така да се каже, изцяло в регистъра на нейната чувствителност. Стремейки се да ги произнесе с подходяща интонация, тя намираше сърдечната нотка, която ги е вдъхновила и продиктувала, без да бъде изказана със самите думи. Благодарение на тази нотка, тя смекчаваше мимоходом дразнещите времена на глаголите, придаваше на минало свършено и несвършено време нежността, бликаща от добротата, тъгата, бликаща от любовта, насочваше завършената фраза към начеващата и ускорявайки сегиз-тогиз или забавяйки изричането на сричките, за да ги подчини на еднообразния ритъм, независимо от броя им, тя вдъхваше непресекващ сантиментален живот на тази толкова обикновена проза.