Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 26

— Той сам не знае, Франсоаз. Нервен е. Пригответе ми бързо голямото легло и се качете да си легнете.

Така за първи път моята тъга не беше сметната за наказуемо провинение, но за независещо от мене неразположение, официално признато нервно състояние, за което не бях отговорен. Изпитвах облекчение, че мога да изливам без угризение горчивите си сълзи, да плача, без да върша грях. Бях и не малко горд пред Франсоаз от този обрат в човешките отношения: само един час след като мама бе отказала да се качи в стаята ми и я бе накарала да ми отговори пренебрежително, че трябва да спя, сега внезапно израствах до ранга на възрастна личност, изведнъж извоювах зрелост в мъката си, свобода на сълзите си. Трябваше да се чувствувам щастлив, а не бях. Струваше ми се, че мама бе направила първата си отстъпка и това вероятно я огорчаваше, за първи път тя се отказваше пред самата себе си от своя идеал за мене, за първи път тя, така сърцата обикновено, се признаваше победена. Струваше ми се, че ако действително бях извоювал победа, това бе победа над нея; бях успял, както това можеха да сторят болестите, скърбите или възрастта, да сломя волята й, да превия разума й и тази вечер откриваше нова ера, бележеше тъжна дата. Ако имах смелост, сега щях да кажа на мама:

— Не, не искам, не оставай да спиш при мене!

Но ми беше добре известна практическата, днес биха казали реалистичната — мъдрост на мама, която обуздаваше пламенната й идеалистична натура, наследена от баба, и знаех, че сега, след като злото е вече сторено, тя щеше да предпочете да ме остави да вкуся поне миротворната наслада и да не смущава съня на баща ми. Естествено хубавото мамино лице блестеше от младост тая вечер, когато тя държеше нежно ръцете ми и се мъчеше да спре сълзите ми. Но точно това ми се струваше нередно. Гневът й би ме натъжил по-малко, отколкото тази нежност, която не бях изпитал в детството си. Струваше ми се, че тайно и нечестно бях издълбал първата бръчка и бях предизвикал първия бял косъм в душата на мама. Тази мисъл удвои риданията ми и тогава тя, която никога не се разнежваше с мене, се зарази от състоянието ми и едва не се разплака и тя. Понеже почувствува, че забелязах вълнението й, ми каза, смеейки се:

— Ех ти, мое жълтурче, ех ти, малко глупаче, ще накараш и мама да оглупее, ако не престанеш да плачеш. Хайде, щом не ти се спи, а и на мене също, вместо да си хабим нервите, да правим нещо, да вземем някоя твоя книга.

Но в стаята ми нямаше нито една.

— Ще изпиташ ли по-малко удоволствие, ако извадя отсега книгите, които баба ти е приготвила за имения ти ден? Помисли си: няма ли да бъдеш разочарован, ако не получиш нищо другиден?