Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 24

И мама отвори решетъчната врата на вестибюла, която водеше към стълбището. Скоро дочух стъпките й, тя се качваше да затвори прозореца. Промъкнах се безшумно в коридора. Сърцето ми биеше толкова силно, че едва пристъпвах, но сега поне не биеше от тревога, а от страх и радост. Видях на стълбището отражението на мамината свещ. Малко по-късно зърнах и самата нея и се втурнах. В първия миг тя ме погледна изненадано, не разбирайки какво става. После лицето й доби гневно изражение, но тя не каза нито дума. Нищо чудно, за много по-дребни провинения не ми говореха с дни. Ако мама ми бе продумала, би могло да се допусне, че ще ми каже още нещо; впрочем това би ми се сторило много по-страшно, защото би било знамение, че пред тежкото наказание, което ме очаква, всяко мълчание или сърдене са детинщини. Една нейна дума би била равнозначна на спокойния тон, с който се отговаря на слуга, когато сте решили да го освободите от длъжност, на целувката, която се дава на син, когато го изпращате да отбие военната си служба, целувка, която бихте му отказали, ако всичко може да се размине с два дни сръдня. Но тя чу баща ми, който излизаше от банята, където се бе съблякъл, и за да избегне неминуемата сцена, ми прошепна с прекъснат от гняв глас:

— Бягай! Прибирай се бързо да не те види поне баща ти, че чакаш тук като луд!

Но аз повтарях своето:

— Ела да ми кажеш лека нощ! — И гледах ужасен отблясъка на татковата свещ, който пълзеше нагоре по стената на стълбището, като използувах същевременно приближаването му, за да изнудя мама, надявайки се, че за да не би той да ме завари навън, ако продължава да държи на своето, тя ще ми каже: „Прибери се в стаята си, аз ей сега ще дойда!“

Но вече беше много късно. Татко стоеше пред нас.

Аз прошепнах неволно, без никой да ме чуе: „Загубен съм!“

Но съвсем не стана така. Баща ми редовно ми отказваше неща, които мама и баба ми бяха разрешила съгласно предварително уговорените по-толерантни пактове, защото той не даваше пет пари за „принципи“ и защото не признаваше никакво „човешко право“. Воден от съвсем несъстоятелни съображения или изобщо от никакви съображения, той ме лишаваше от дадена разходка, станала вече обичайна и така неприкосновена, че лишаването ми от нея беше равносилно на клетвонарушение. Или пък, както бе сторил и тази вечер, ми казваше много преди уговорения час: „Хайде! Качвай се и си лягай без увъртания!“

Но също така, именно защото нямаше принципи (според съдържанието, което баба влагаше в тази дума), той беше неспособен и за истинска неотстъпчивост. Погледна ме учуден и разсърден, после, щом мама му обясни смутено какво се е случило, отсече:

— Че иди с него, какво толкова! Нали тъкмо казваше, че не ти се спяло. Постой в стаята му, аз нямам нужда от нищо.

— Но, мили — възрази плахо мама, — не е важно дали ми се спи, или не, не бива да създаваме такива навици у това дете…