Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 20

Майка ми не дойде и без да щади честолюбието ми (което щеше да пострада, ако тя опровергае измислицата ми, че уж ме е помолила да й кажа къде се намира това, което е търсела), бе поръчала на Франсоаз да ми предаде следните думи: „Няма отговор“, които впоследствие толкова често съм чувал от вратарите на луксозните хотели или от лакеите на игралните домове в отговор на писъмцето на някоя нещастна девойка, която се изненадва: „Как? Нищо ли не каза? Не е възможно! Нали му предадохте писмото ми? Добре, ще почакам още малко.“ И също както тя уверява неизменно портиера, че няма нужда да пали допълнителна лампа за нея и остава там, слушайки разменените сегиз-тогиз реплики за времето между портиера и един хоп, когото той внезапно изпраща, сетил се за часа, да изстуди в лед напитката на някакъв клиент, така и аз, отклонил предложението на Франсоаз да ми направи чай или да остане при мене, й казах да се прибере в стаята си, легнах си и затворих очи, стараейки се да не чувам гласовете на родителите си, които пиеха кафе в градината. Но само след няколко секунди почувствувах, че след като, с риск да я разсърдя, се бях доближил толкова близо до мама и едва не я видях, бях зачеркнал възможността да заспя, без да я видя, и опитвайки се да си наложа спокойствие или, с други думи, примирение с бедата, сърцето ми заби още по-мъчително, защото вълнението ми все повече нарастваше. Внезапно цялата ми тревога стихна, обзе ме блаженство, напомнящо бързото въздействие на силно лекарство против болки: реших изобщо да не се опитвам да заспя, без да съм видял мама, да я целуна на всяка цена, когато се качва да си легне, макар и да бях сигурен, че след това дълго ще ми се сърди. Спокойствието, което последва прекратяването на терзанията ми, а може би и очакването — със страх и копнеж — на опасността ме ободриха извънредно много. Отворих безшумно прозореца и седнах на долния край на леглото. Не смеех да мръдна, за да не би да ме чуят отдолу. Вън също всичко като че ли бе застинало в безмълвно внимание, за да не смути лунната светлина, чийто отблясък, по-плътен и по-осезаем от самата нея, удвоявайки и отдалечавайки всеки предмет, стесняваше и същевременно удължаваше пейзажа като навит плат, който разгръщаме. Ако нещо следваше да се раздвижи, например някое клонче на кестена, то се раздвижваше, но неговото самостоятелно трептене, завършено докрай, изпълнено до най-малките отсенки, не се сливаше с безмълвието, не се стопяваше в него, оставаше изолирано. На фона на тази тишина, която не поглъщаше нищо, най-далечните шумове, идещи навярно от градините в другия край на града, долитаха съвсем „отчетливо“, сякаш изглеждаха далечни само защото бяха изпълнени пианисимо, подобно на мотивите, които оркестърът на Консерваторията свири толкова добре под сурдинка, че макар и да не пропускаме нито нотка, добиваме илюзията, че свирят далеч от концертната зала и всички стари абонати, бабините сестри също, когато Суан им отстъпи местата си, напрягат слух, за да чуят отдалечаващите се сякаш стъпки на войскова част, която още не е завила по улица Тревиз.