Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 19

По онова време аз си мислех, че ако Суан прочете писмото ми и отгатне целта му, щеше хубавичко да се надсмее над тревогата ми. Напротив, както узнах по-късно, дълги години от живота му са били отровени от подобна тревога и никой не би могъл да ме разбере по-добре от него. Само че той бе изпитал тази тревога като влюбен при мисълта, че любимото същество се забавлява някъде, а той не може да отиде при него. Всъщност тази тревога е предопределена сякаш за любовта, любовта си я е присвоила, тя е станала свойствена за нея. Но когато, както в моя случай, това безпокойство се всели у човека, преди любовта да се появи в живота му, то се рее, очаквайки я, неясно и необвързано, без определено предназначение, днес в услуга на едно чувство, утре на друго, примесено било със синовната обич, било с школската дружба. Суан беше опознал и тази радост, която аз изпитах за първи път, когато Франсоаз се качи повторно да ми каже, че ще предадат писмото ми. Тази измамна радост, причинена от някой роднина на любимата жена, който отива да я срещне в дома или в театъра, където тя е на бал, вечеринка или премиера, съглежда ни, като бродим наоколо и дебнем отчаяно случай да установим връзка с нея, познава ни, спира се като свой човек при нас, пита ни за какво сме дошли и понеже ние измисляме, че трябва да кажем нещо важно и неотложно на неговата роднина или приятелка, ни уверява, че няма нищо по-просто, въвежда ни в антрето и ни обещава, че ще ни я изпрати най-много след пет минути. Колко ни е драг — както ми бе драга в този миг Франсоаз — този благосклонно настроен посредник, който с една дума прави поносимо, човешко и едва ли не приятно безсмисленото пъклено забавление, в което ни са се привиждали коварни, враждебни нам и диви вихри, отвличащи далеч от нас любимата, карайки я да се залива в смях. Ако съдим по него, по заговорилия ни неин роднина, който също е посветен в това жестоко тайнство, едва ли и другите поканени на празненството имат нещо демонично. И ето че внезапно през една неочаквана пролука ние проникваме в тия непознати нам наслаждения; ето че си представяме, притежаваме, споделяме, нещо повече, кажи-речи, сътворяваме един от поредицата мигове, които ги съставят, миг не по-малко реален от другите и по-важен за нас, защото любимата ни е по-тясно свързана с него: мигът, когато ще й кажат, че ние чакаме долу. Навярно и другите мигове на това празненство не ще да са кой знае колко различни от този, едва ли имат нещо по-сладостно, което да ни причинява такова страдание, щом благосклонно настроеният приятел ни е казал: „Тя с удоволствие ще слезе. Сигурно ще й бъде много по-приятно да разговаря с вас, отколкото да се отегчава там!“ Уви! Суан беше изпитал всичко това на гърба си! Добрите намерения на едно трето лице са безсилни пред жена, раздразнена, че дори на празненството я преследва мъж, когото не обича. Често приятелят слиза сам.