Читать «По следите на изгубеното време I (На път към Суан)» онлайн - страница 15

— Едва ли ще му доставите удоволствие. Лично аз зная, че би ми било безкрайно неприятно да видя името си, отпечатано така във вестника, и никак не бих се чувствувала поласкана, ако ми заговорят за това.

Впрочем тя нямаше нужда да настоява. Бабините сестри така се ужасяваха от всяка просташка проява, че скриваха и най-малкия личен намек зад дълбокомислено скроени перифрази, толкова неясни, че често пъти лицето, за което се отнасяше намекът, изобщо не го схващаше. Колкото до майка ми, тя имаше само една грижа — много й се искаше да предума баща ми да заговори със Суан ако не за жена му, то поне за дъщеря му, която той обожаваше и заради която в крайна сметка се бе оженил.

— Би могъл да му кажеш няколко думи, да го попиташ как е. Жестоко е спрямо него.

Баща ми се сърдеше:

— Нищо подобно! Това са безсмислици! Ще бъде смешно.

Единственият измежду всички обаче, за когото идването на Суан се беше превърнало в мъчение, бях аз. Защото през вечерите, когато имахме гости на вечеря, дори да бе само господин Суан, мама не се качваше в стаята ми. Вечерях преди другите и сядах после с тях на масата, но само до осем часа, когато, спазвайки режим, трябваше да се кача горе. Тогава бях принуден да пренеса така ценната и крехка целувка, която мама ми даряваше обикновено в леглото, преди да заспя, от трапезарията чак до стаята си и да я крепя през цялото време, докато се обличам, за да не би да накърня сладостта й, да не би да я разлея и летливата й същност да се изпари. Точно във вечерите, когато трябваше да я получа най-внимателно и грижливо, ми се налагаше да я взема набързо, пред всички, да я открадна едва ли не, без да имам необходимото време и душевна свобода да вложа в нея вниманието на маниаците, които се мъчат да не мислят за нищо друго, затваряйки една врата например, за да могат, когато ги обхване болезнената им мнителност, да й противопоставят победоносно спомена за момента, когато са я затворили.

Ние бяхме всички в градината, когато отекнаха двете колебливи трепкания на звънчето. Знаехме, че е Суан. Но въпреки това всички се спогледахме въпросително и пратихме баба да разузнае.

— Не забравяйте да му благодарите за виното, но по-недвусмислено — напомни дядо на двете си балдъзи. — Чудесно е, а и касата е огромна.

— Не шушукайте! — обади се братовчедка му. — Можете да си представите колко е приятно да влезеш в дом, където всички си шепнат нещо.

— А, ето го и господин Суан — каза татко. — Ще го питаме как мисли — дали времето ще бъде хубаво утре.

Мама си въобразяваше, че няколко нейни думи биха могли да заличат огорчението, което нашето семейство е причинило може би на Суан след женитбата му. Тя намери начин да го дръпне настрана. Но аз тръгнах след нея. Не можех да се реша да се отделя нито крачка при мисълта, че само след миг трябва да я оставя в трапезарията и да се кача сам в спалнята си без утешението, че тя ще дойде да ме целуне както другите вечери.