Читать «Пиета» онлайн - страница 3

— А аз бях предупреден — внезапно каза той. — Сега вече съм убеден в това. В същност чрез мен и двамата бяхме предупредени. Те са научили за моето хоби и са ме избрали. За „пощенска кутия“. Уви, късно разбрах това. Не се сърди, Ян. Боя се, че с нас е свършено.

— И го казваш така…

— А как иначе? Може би пък да се лъжа. Сега ще се съвземем и ще направим нещо.

— За какво предупреждение говориш? И за какви „те“?

— Предупреден бях какво ни очаква. И не ти го казах. Знаех, че ще махнеш с ръка и ще продължиш полета.

— И аз не поисках съгласието ти да спра или да не спра пред Зоната. Нима нямаше да кажеш: продължавай, Ян, по дяволите, трябва да ги намерим?

Мишел се засмя:

— Така щях да кажа. Аз, разбира се, не повярвах на предупреждението. Взех го за обикновен глупав сън.

— Какво си сънувал?

— Знаеш, че записвам понякога сънищата си. Рядко си позволявам да сънувам, а после ме е яд, че не помня нищо, само… Е, понякога ме обзема любопитство към себе си. Тогава си слагам датчика — потупа с показалец слепоочието си и включвам видеото.

— Това ми е известно — нетърпеливо го прекъсна Ян. — Кажи какво си сънувал.

— Предупреждението. Та те… Не, по-добре да го видиш и чуеш сам. Макар че сега, след всичко това — посочи с широк жест към угасналия пулт за управление — едва ли ще решиш, че става дума за обикновен кошмар от колекцията ми.

Мишел отиде до кабината си и се върна с видеомагнетофончето си. Пъхна тънкия като лист диск и включи апарата. Сложи го върху масичката и изпъна нозе. На екранчето се появи планетата Ливиус, по-ярка от истинската, с по-отчетливи контури, после бавно избледня, превърна се в подвижна, постоянно меняща формата си маса, полупрозрачна като медуза. „Сега може и да не гледаш — каза Мишел. — Чак накрая е важното. Само слушай. Помня, че изпитвах тягостно усещаше от тези постоянно менящи се форми, от неопределеността им. И на мен тогава ми се стори, че сънувам нещо като медуза, деформирана от съня. Сега мисля, че е символ на неясното, неуловимото, на изплъзващото се. Обзе ме нещо, което може би е ужас, може би отчаяние, а знаеш, че в такива случаи инстинктивно ставам насмешлив, заядлив. Невероятно противно чувство. Припомних си детските си кошмари. Като дете често ги сънувах и тогава се приучих да се лишавам от сънища. Сънувах, че съм хотелиер, разполагам със сто стаи, а трябва да настаня в тях сто и един пътника, всеки сам в стая. Знаех, че това е невъзможно, а се напрягах, мъчех се, комбинирах, изобщо — глупости… Сега слушай!“