Читать «Пиета» онлайн - страница 5

— Ами приемете ни, щом ни обичате. Пиетет в Космоса?

— Не се надсмивайте.

Мълчание.

— Не се надсмивайте, Мишел. Невъзможно е да ви приемем другояче, освен… Колкото и да искаме, а ние наистина ви искаме. Може би някога ще открием начин да ви приемем такива, каквито сте, и да ви върнем същите. Кой знае кога. Но за сега е невъзможно. Такива като вас загиват, ако ни доближат. Разбрали сте това или поне го предполагате, а все пак искате да влезете в Зоната? Да загинете ли искате?

— Антиматерия?

— Не зная какво е това. Опитвам се да го разбера от мислите ви. Но това са мисли на спящо същество, а тогава мислите ви са несъвършени. Научихме го от… предишните жертви. Може би е това, което предполагате. Но доколкото разбираме, вие изобщо разсъждавате неправилно. Плюс и минус е равно на нула — това е вашият стереотип. Нищо не е равно на нула, Мишел, и не съществува „нищо“… Боя се, че чрез самите вас ще изпитате… Да, ще изпитате… ще загинете, ако ни доближите. Ако ни доближите. Не доближавайте Зоната. Тук все още можем да ви въздействуваме. Бихме могли да ви задължим, но това е противно на принципите ни. А ние уважаваме и себе си.

— Не е ли време да се събудя? Що за идиотски сън?

— Вие също мислите… че всяко действие предизвиква същото по размери противодействие. Какви деца сте вие, милите! С тези представи ли искате да влезете в Зоната? Или с тези илюзии, че енергията, движението и материята са неунищожими?

— Защо ми говорите това?

— За да се замислите. Имате още малко време. Кажете на Ян. Имате още малко… време. Кажете, Мишел, какво оставяте вие на Земята? И какво оставя там Ян? Защото и двамата…

— Какво и двамата?

— Казах вече, че ще загинете, ако продължите. Какво оставяте там? Какво слагате срещу риска?

Мълчание. Чува се само шумоленето на завивките и учестеното дишане на Мишел. Сега гласът му не е нито насмешлив, нито самоуверен. Сега той говори накъсано, с големи паузи между думите и Ян си представя изкривеното му от болка насън лице:

— Не биваше… да питате това… Ние никога не мислим какво сме оставили там… Иначе не бихме били тук. И двамата имаме семейства, Ливиус… Нарекох ви Ливиус. Странно. И двамата имаме… По дяволите, искам да се събудя!

— Ето сега. Само минутка още, Мишел. Само малко. После разкажете на Ян. Сега ще ви покажа тези, които търсите. Сега гледайте!

Мишел посочи екрана. Ян отново се взря в него. Медузата бавно се стопи в себе си, появи се отново Ливиус и ако това бе снимано с камера, можеше да се каже, че тя постепенно се насочи към един от континентите й, открои го, после фиксира все по-отблизо част от него, докато с внезапно приближаване картината стана изумителна: видяха нещо от Земята. На екрана се появи кафеникът на Мишел, после той изчезна и остана само подносът. Върху него се разляха две петна — синьо и жълто, със зелени точици върху жълтото. Подносът бавно се приближи в едър план и синьото се оказа море, жълтото — плаж, зеленото — гори… Такива, каквито бяха на Земята, и все пак повече приличаха на рисунка, на макет, на декор. Бяха убедени, че е подражание, възстановка като в старателно, но неловко направен филм. Пред гората видяха сградата на почивния дом за космонавти в Ню Мистрал край жълтия плаж на океанския бряг: в един мъничък поднос. Ако имаха време да размислят, щяха да разберат, че онова, което липсваше от достоверността на картината, бяха детайлите — сякаш всичко тук бе съставено от общите спомени на изчезналите, които неведнъж бяха почивали на този бряг. Сега те бяха там — Ливиус и Козловски, Степанов и Тегрис, Ли-Ванг и Фишер. Седяха върху мраморните стъпала пред почивния дом, взрени в бавните, спокойни вълни, в далечината, в синия безкрай на хоризонта. Седяха в подноса… В подноса-сравнение, нов символ, ново внушение на планетата. Гледаха и чакаха, мълчаха и се взираха — в какво в същност? Разменяха нарядко по някоя дума, раздвижваха се и пак сядаха. Чакаха. Степанов и Козловски си казаха нещо, надигнаха се и влязоха в така познатия хол. Взеха от бара питиета и за другите и излязоха отново. Ли-Ванг отблъсна чашата и тя безшумно се пръсна на парчета по стъпалата. Тегрис отпи направо от бутилката. Другите си сипаха.