Читать «Пиета» онлайн - страница 2

Защо все пак бе влязъл в забраненото пространство? Защо бе оставил кораба да се движи чак до появата на вибрациите, когато явно вече нищо не можеше да направи и пътят назад бе отрязан? „Трябва да ги намерим на всяка цена“ — бе казал и Мишел, а каква ли ще бъде сега цената?

Бе останала да свети само сигналната лампичка на резервния предавател, настроен пряко до най-близките препредаватели. Той се захранваше с допълнителни батерии, термоклетки, устойчиви до телесна температура. Ян стисна в длан изхода на батерията и с успокоение видя, че лампичката усили светлината си. Позвъни на Мишел, събуди го и го помоли да донесе кафе. После включи предавателя, намести пред себе си двата дневника — своя и на сменника си и предаде:

— Ян и Мишел от експедиция 3 по програма „Ливиус“. До Центъра чрез препредавателите в орбити 66–68. Потвърждаваме съобщението от предишните полети. Втори ден нарастващо чувство на страх, мисли за необходимост от прекратяване и връщане. Не спряхме в наредената Зона. Не мога да дам обяснение за причините. Днес по корабно време 16,38 се появи и вибрацията в степен 0,88. Взех мерки по програмата — незабавно спиране на двигателите. Данни за антитела няма, телеинформаторът — Ян погледна прибора и едва потисна вика си, — телеинформаторът за антитела продължава да работи, поправям се: да бъде включен, но обратен сигнал няма. Няма също и…

Ян изруга и изключи предавателя — и той бе заглъхнал.

„Странно — помисли Ян. — Би трябвало да работи, докато приема моята температура. Още едно необяснимо нещо.“ Зад него стоеше Мишел и се вторачваше в празния екран на телеинформатора. Подносът с кафето потреперваше в ръцете му.

— Този кораб — промълви Мишел — прилича на мъртвец.

— Успокой се, по дяволите! — извика Ян и пое своята чаша. Едва не я разсипа.

— Аз съм спокоен — каза Мишел. — Ти крещиш.

ДВАМАТА СЕДЯХА мълчаливо в креслата и допиваха кафето си. После си доляха. Ян се питаше какво е сварил Мишел — навярно йеменска мока, но сигурно я бе смесил поне с още един-два вида. Той обичаше да си прави смеските сам. Наричаше ги коктейли — усмихна се Ян и се запита за какво ли мисли сменникът му. Може би за нищо, той единствен от досегашните му сменници успяваше да изключва всякаква мисъл, когато трябваше да се съвземе, да се отърси от натрапливи състояния. Мишел бе талант. Ян дори малко се боеше от него. Поразяваше го психическата му сила. В критични случаи всичко в изражението му се променяше, ставаше неуловимо, неопределимо. Дори очите му, топлокафяви и с мек, весел блясък, изсивяваха, вкоравяваха се до безчувственост, сякаш бяха очи на замразен за продължителен полет. Ян се разсейваше, както и сега — опитваше се да мисли за нещо незначително, за кафения коктейл например. Но това не му се отдаваше напълно. Мишел остави празната си чаша и разклати каничката. И тя бе празна. Прекара длан по лицето си и отново „оживя“. Заговори, сякаш не бяха прекъсвали темата: