Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 60

— На колко е дъщеря ви?

— На шест, но по прилича на двайсет и шест годишна. Казва се Сам. Ще дойде тук вдругиден. Всъщност ще я взема от Бангор и ще остане при мен няколко дни. Може би Аманда ще поиска да се запознаят.

Преди Рут да смогне да отговори, Аманда се включи с едно „Да, моля!“. Ех, това дете, помисли си Рут — създава впечатление, че е потънала в книгата, но или разполага с вътрешен радар, който улавя всичко интересно, или тайничко е подслушвала целия разговор от самото начало. Майка й я заподозря във второто. Именно затова винаги внимаваше какво говори по телефона, когато Аманда беше наблизо.

— В такъв случай имаме уговорка — каза Рут.

— Така изглежда.

— Добре, обадете ми се или просто елате. Няма да правим кой знае какво. Ако я караме полека, с повечко късмет Аманда ще се чувства достатъчно добре, че следващата седмица да се върне в училище.

Дълбока въздишка от дневната приветства този неин изблик на надежда, — Знаеш, че си отегчена — каза й Рут. — Добре ще ти се отрази да ходиш на училище.

— Не съм чак толкова отегчена. — Втора въздишка.

Рут завъртя очи към небето и изпрати Паркър до вратата.

— Още веднъж благодаря за виното и книгите. Нямаше нужда, но въпреки всичко е много мило от ваша страна.

Той отвърна на благодарностите й с кимване и облегна дясната си ръка на рамката на вратата. Потупа там, където преди стоеше мезузата. Две дупки от гвоздеи бележеха мястото.

— Тук нямаше ли някакъв орнамент или нещо подобно? — попита. Видя, че тя умува в търсене на отговор.

— О, да. Онова. Аз просто не държа много на него. Ще намеря с какво друго да го заменя.

— Нещо друго еврейско?

Погледите им се срещнаха. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Не съм решила.

Той кимна.

— Довиждане, Рут.

— Довиждане — каза тя и добави: — Ще се видим с вас и дъщеря ви през уикенда.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна той, а тя изчака, докато той стъпи на пясъка, преди да затвори вратата.

Някак си съумя дори да му помаха за довиждане.

17

Щайгър наблюдаваше от дюните как гостът напуска къщата на Уинтър в чезнещата светлина. Беше прекарал там доста време. Зачуди се дали не чука жената Уинтър. За него беше без значение, че детето й явно е в къщата заедно с тях. Щайгър беше прекарал толкова време сред хора, за които моралът беше непознато понятие, че чисто и просто приемаше, че цялото човечество прилича на него в низостта на апетитите си.

Дали този мъж чукаше Рут Уинтър, или не, само по себе си не касаеше Щайгър. Ако му се отдадеше шанс, сигурно и той щеше да я изчука, но това не беше от тоя тип задачи, все още не. Онова, което го притесняваше, бяха разговорите в леглото. В момента жената Уинтър беше насъбрала много болка и смут в себе си и докосването на един непознат можеше да се окаже тъкмо капката, която да прелее чашата. Ако се разприказваше, кой знае до къде можеше да се стигне? Е, Бруно Пърлман знаеше, както и Лени Тедеско и жена му, но никой от тях не беше в състояние да обясни възможните последици от бъбривостта на когото и да било.