Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 39

Лени беше сам в бара. Пеги имаше свободна вечер, а той беше пуснал заместник-готвачката Фран да се прибере по-рано, тъй като беше наясно, че има по-голям шанс да продаде пържени стриди в изоставено гробище, отколкото в „Урагана Хач“ точно тази вечер. В средата на седмицата винаги беше кротко, но напоследък беше по-кротко от обикновено, дори през уикенда имаше по-малко работа от предишни години. Просто наоколо вече нямаше толкова пари, както преди, но „Хач“ оцеляваше.

Лени хвърли един поглед към часовника си. Беше девет и половина. Ще остане до десет, може би десет и половина, и ще затваря. Във всеки случай не бързаше да се прибира вкъщи — не че не обичаше жена си, напротив, но понякога му се струваше, че бара обича повече. Тук се чувстваше спокоен, без значение дали беше празно, или пълно. Всъщност във вечери като тази, с нежно подухващия ветрец отвън, със скърцащите и трополящи дъски и далечния шум на вълните, които се виждаха като най-бледото фосфоресциращо зарево, с включения телевизор и газираната вода с лайм на бара пред него, той имаше чувството, че би бил съвсем доволен да си остане така завинаги. Единствената сянка над щастието му — при условие че сянка беше достатъчно силна дума за нея, в което той силно се съмняваше — беше темата на новинарския репортаж, който излъчваха в момента пред очите му. Гледаше кадри от транспортирането на двамата старци от Маршалската служба на Съединените щати в център за временно задържане някъде в Ню Йорк. Казваха се Енгел и Фърман — насъбрали вкупом почти два века живот, Енгел едва вървеше без чужда помощ, но Фърман беше по-силен, вперил поглед някъде в далечината, без дори да благоволи да забележи заобикалящите го мъже и жени, камерите и светкавиците, протестиращите с техните лозунги, все едно това беше някакво шоу, поставено за друг, а повдигнатите срещу него обвинения бяха едва ли не под достойнството му. Мъжете изчезнаха от екрана и на тяхно място се появи адвокат от Отдела по човешки права и специални съдебни преследвания — дирекцията от Министерството на правосъдието, натоварена с разследването на най-различни нарушения на човешките права и в частност — на нацистки военнопрестъпници. Адвокатът беше хубава млада жена, която изненада Лени със страстта, с която говореше. Не носеше еврейско име или поне Демиърс не звучеше като такова. Не че това беше изискване за справедливост, предвид обстоятелствата. Може би просто беше идеалист, а Бог знае колко се нуждаеше светът от възможно най-много такива.

Енгел и Фърман, каза тя, са оспорили решението на американското правителство да анулира гражданството им, но сега делото е било прекратено. Предоставянето на заповедта за арест на Фърман от офиса на прокурора на провинция Бавария в Мюнхен седмица по-рано означаваше, че към екстрадицията му можеше да се премине незабавно. Депортацията на Енгел щеше да последва непосредствено поради нарушения на закона за имиграцията, независимо дали в родината му са повдигнати обвинения срещу него. Депортирането не звучеше като кой знае какво наказание за Лени, чието родословно дърво бе изгубило цял един клон в Дахау. Не разбираше защо не могат да бъдат съдени тук в САЩ, докато Бруно Пърлман не му обясни, че американската конституция изключва завеждане на криминални дела за престъпления, извършени на чужда територия преди и по време на Втората световна война, и че най-доброто, което страната може да направи, е да изпрати военнопрестъпниците обратно в държавите, които имат въпросните правомощия, с надеждата, че там срещу тях ще бъдат заведени дела. Не че Пърлман беше доволен от ситуацията. Понякога с възхищение разказваше на Лени за дейността на ТТГ, Тилхаз Тициг Гешефтен, тайна войскова група, част от Еврейската бригада от съюзната британска армия, която след капитулацията на германците, се заела сама да издирва и избива войници от Вермахта и СС, за които вярвали, че са извършвали зверства срещу евреи. Разказваше и за убийците от Мосад, които заложили капан на латвийския нацистки колаборационист Хербертс Цукурс, „Касапина на Рига“, в къща в Монтевидео през 1965 г., като го пребили с чук, след което го простреляли два пъти в главата и оставили тялото му да гние в сандък, докато уругвайската полиция не го намерила, привлечена от вонята. В тези моменти блясъкът в очите на Пърлман силно безпокоеше Лени, но той предполагаше, че краят, застигнал тези противни мъже, е точно онзи, който са си заслужили. Напоследък обаче този блясък беше станал още по-ярък, а приказките за отмъщение бяха придобили по-личен характер. Лени се тревожеше за него. Пърлман нямаше много приятели. Обсесивните типове рядко имаха.