Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 25

Рут отвори плика. Вътре имаше мъжки портфейл. Извади шофьорската книжка отвътре и прочете името: Бруно Пърлман. Там беше сгънато на две и жълто лепящо се листче. Разгъна и него. Със същите главни букви като тези на плика пишеше

ДРЪЖ СИ ЕЗИКА ЗАД ЗЪБИТЕ

Рут изтича до банята и повърна.

През остатъка от деня в Бореас се говореше единствено за тялото на брега. Бяха предприети подготвителни мерки то да бъде транспортирано до Огъста за аутопсия, но от отдела по съдебна медицина в Мейн отбелязаха, че може да им отнеме няколко дни, докато стигнат до него — и тъй като следователно нямаше особено належаща нужда, тялото остана в „Крамър и синове“. Дадоха описанието му във вестника и на телевизионните предавания, в случай че се появеше някой, който би могъл да им помогне с идентифицирането.

А този, който вече знаеше истината, наблюдаваше всичко отстрани, докато не осъзна, че трябва да се задейства.

8

Къщата се намираше на южния бряг на езерото Седем камъка, воден басейн на югозапад от Мъчайъс. Беше с нищо незабележим семеен дом с гледка към водата, отчасти скрита зад борове, и с гараж за две коли, наполовина пълен с натрупаните от семейство с трима тийнейджъри боклуци, а иначе зает от очукано мицубиши „Лансър“ комби. Ловци на сънища, направени от занаятчии от племето Пенобскот от клонки и истински пера, се виждаха на два от прозорците на втория етаж.

През двора с прясно окосената трева и подкастрените лехи. Покрай розовите храсти, покрай билковата градина. По стъпалата на верандата, забелязвайки боята, която за поредна година бе останала що-годе прилична. В дневната.

Четири трупа лежаха един до друг на пода — баща, майка и две дъщери на възраст тринайсет и петнайсет. От радиото звучеше музика, а масата беше сложена за закуска. Върху нея имаше разгърнат вестник и ако беше останал някой жив да го прочете, рано или късно сигурно щеше да се натъкне на статията току под прегънатия ръб за изплувало на брега в Бореас тяло.

Първо бяха застреляни родителите — кръвта им беше по кухненския под, — след което бяха наместени на килима. После бяха убити двете момичета, едното на стълбите, а другото в банята, а след това бяха пренесени долу в дневната и положени до майка им и баща им.

Липсваше едно дете. Той беше навън, гледаше къщата. Името му беше Оран Уайлд, а родителите и учителите му понякога се отчайваха от него. Беше на седемнайсет и сред съучениците си беше не-чак-толкова-тайно провъзгласен за „човека, който най-вероятно ще умре девствен“. Нямаше много приятели, но не беше лошо хлапе. Просто беше ядосан, объркан и самотен. Слушаше музика, за която никой друг не беше чувал, четеше фентъзита по хиляда страници и харесваше почти всякакви дрехи, стига да са черни. На прозореца на стаята му, за разлика от тези на сестрите му, нямаше капан за сънища.

Оран вече трябваше да е на училище, заедно със сестрите си, макар пред хората те винаги да правеха всичко възможно да се преструват, че нямат нищо общо с него. Баща им трябваше да е зад бюрото си в компанията за стоки за санитария и ВиК, която притежаваше. Майка му трябваше да върши, каквото там вършеше, когато съпругът и децата й не бяха наоколо. Оран понякога се чудеше какво ли е то, но така и не попита. Неговата житейска задача беше да проявява възможно най-малък интерес към родителите си и техните занимания, с надеждата на неговата липса на любопитство спрямо тях да бъде отвърнато със същото, но не му се получаваше. Те продължаваха да бъдат загрижени, което страшно много дразнеше Оран.