Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 24

Грег продължи да се навърта наоколо, дори сянката му падаше частично върху масата.

— Мога ли да те попитам нещо? — рече накрая.

— Разбира се.

— Липсва ли ти? Сещаш се, това, което си правил преди. Което все още правиш, предполагам, в случай че се завърнеш към него. Ако го направиш, де.

— Не.

Понякога.

Да.

— Просто ми е любопитно.

— Разбирам.

— Ще се връщам да работя.

— Добре.

— Да ти долея ли кафе?

— Не, благодаря. Стига ми.

Грег се върна в офиса между „Ъгълчето“ и самия магазин. Ларейн остави за малко касата, за да влезе при него и да го срита силно по пищяла.

— Не можеш ли да оставиш човека на мира за пет минути? — Грег разтърка крака, за да уталожи болката. Що се отнасяше до по-голямата му сестра, той понякога продължаваше да се чувства като осемгодишен.

— Е, просто ми се изплъзна. Ох. Май ми смъкна кожата.

— Следващия път ще ти счупя главата.

— Заради теб за малко да изпусна книгите.

— Ти си идиот. Имаш гофрета вместо мозък. Върви да свършиш нещо полезно и продай нещо.

Грег си седна на бюрото, без да спира да мърмори, че е ранен. Ларейн наблюдаваше детектива. Беше пуснал вестника и се взираше през прозореца към потока. Виждаше отражението на лицето му в стъклото. Помисли си, че ако някога бъде привлечена от мъж, то ще е от някой като него. Не беше красив, не съвсем, но имаше дълбини. Какво плуваше в тях обаче — тя не знаеше.

7

По-късно същия следобед в залива Грийн Херън Аманда Уинтър отвори входната врата на къщата и намери оставен на стъпалото плик. Майка й беше уведомила, че няма да я праща на училище до края на седмицата. Отгоре на останалите й проблеми Аманда страдаше от тежка астма. Миналата нощ дишането й бе особено затруднено, а на сутринта все още не се беше оправила съвсем. Освен това май беше настинала, тъй че беше най-разумно да бъдат предпазливи.

Въпреки че морският въздух беше добър за нея, къщата я отегчаваше. Уви се в топли дрехи и излезе на разходка по плажната ивица. Пликът обаче я спря насред крачка. Беше адресиран до майка й, с черни главни букви и изглеждаше тежък. Нямаше марка, което означаваше, че някой го бе оставил лично.

— Мамо — извика. — Имаш поща.

Рут Уинтър излезе от трапезарията, където си беше устроила малко работно пространство. Работеше като независим финансов планьор и съветник и помагаше на хората за всичко от парични потоци и бюджетиране до инвестиране и покупки на къщи. Това, че се самоосигуряваше, беше улеснило преместването в Бореас, макар дъщеря й все още да не разбираше причините за него. С малко късмет никога нямаше да разбере.

Рут взе плика. Вътре имаше нещо малко, но обемисто.

— Благодаря ти, миличка. Не се отдалечавай много.

— Да, мамо.

— И не си разкопчавай палтото.

— Знам.

— Носиш си инхалатора, нали? За всеки случай.

Аманда бръкна в джоба си и размаха апаратчето.

— Добро момиче.

Погледа как дъщеря й тръгва към камъните и пясъка със заровени в джобовете ръце, вирната нагоре глава в опит да подуши въздуха и надигащи се гърди, за да поеме почти комично пресилено дъх или поне толкова, колкото запушените й въздушни пътища позволяваха.