Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 22

Подобно на независимите книжарници къде ли не, „Улесен“ се мъчеше да се приспособи към новата епоха в книгопродаването. Когато Ларейн и Грег започнаха да продават „грижливо използвани“ книги ведно с новата стока, между старото и новото поколение беше възникнал семеен спор — родителите им смятаха това решение за опасна крачка надолу по склона към продаването на абсолютно никакви книги. Но Грег имаше набито око не само за изгодни сделки, но и за редки първи издания, а присъствието на магазина в интернет пространството, заедно със страничната стока от поздравителни картички, опаковъчна хартия и други материали, които водеха до един вид надценка, за каквато книгите можеха само да си мечтаят, не просто задържаше магазина на повърхността, ами му носеше и печалба. Ларейн беше решила да добавят малкия кафе-бар в дъното на магазина. Той гледаше към Потока на Кларк, който течеше през града, и към донякъде наименования без капка въображение „Мост на Кларк“, красив градеж от камък и мъх, който изглеждаше поне на няколко века, но всъщност беше не по-стар от самия магазин. В кафе-бара се продаваха приготвени от госпожа Улесен сладкиши и сладки, както и прилично кафе. Оказа се, че не са малко на брой хората — и туристи, и местни, — които се наслаждаваха на атмосферата в „Ъгълчето“, както го наричаха, а надценката на кафето засрамваше дори поздравителните картички. В началото имаше известно напрежение между Улесенови и Роб Халинън, собственика на кафене „Мусбрет“, по на север в Залива, но се оказа, че в Бореас има предостатъчно клиенти и за двете места, а през лятото даже повече от необходимото.

Чарли Паркър беше започнал да го посещава скоро след пристигането си в града, защото „Улесен“ се гордееше с това, че внася достатъчно нюйоркски и бостънски вестници, за да задоволи търсенето целогодишно. Семейство Улесен, разбира се, научи кой е той почти веднага след пристигането му. Почти всеки в града, който струваше нещо, рано-рано беше подочул за присъствието на детектива в залива Грийн Херън, и всички без изключение бяха станали странно покровителствени спрямо него. Дори началник Блум беше изразила изненадата си колко малко негодувание е имало, предвид това, че хората в Бореас се оплакваха, ако в „Брикхаус“ сменяха дори една от канелките за наливна бира, ако ще и никога да не пиеха бира, и спореха със седмици дали да пребоядисат входната табела на града в по-мек тон на бялото. Може би имаше нещо общо с миналото му — той беше мъж, загубил съпруга и дете и преживял тежка телесна травма само защото си е вършил работата, която, доколкото всички знаеха, до голяма степен се изразяваше в това да хваща оня род мъже и жени, без които светът беше много по-добро място. Разстрелът го правеше един от „нашите“ и градът безмълвно се обедини около него.