Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 220

Но аз не вярвам в този Бог или в който и да е бог. Не вярвам, че има свят отвъд този тук. Ще затворя очи и ще престана да съществувам, а законите и правосъдието вече няма да означават нищо за мен. А сега ме оставете, господин Паркър. Каквото и удовлетворение да търсите, за каквито и отговори да копнеете, няма да ги откриете тук.

Той се изправи. Беше получил каквото искаше — не признание, а потвърждение. Беше му дала достатъчно. Той беше наблюдавал лицето й, докато разказваше историята си, и беше видял отразена в него истината. Не каза нищо повече, преди да си тръгне, нито я погледна отново. Обади се на Демиърс от колата си и й разказа за жената, която беше адресирала картичките си с лявата ръка, но години по-рано очевидно беше изписвала името си с тебешир с дясната. Остави Демиърс да прави каквото иска с информацията, защото той си имаше друга работа, а и ужасяващата старица вътре беше права — тя беше извън досега на Демиърс, отвъд всеки писан закон и всякакво човешко правосъдие.

Но това не беше единственото правосъдие.

72

Паркър се прибра в къщата си в Скарбъроу. С падането на нощта той си наля чаша червено вино и излезе да поседи на верандата и да изчака.

В някакъв момент сигурно бе заспал, защото когато се събуди, чашата лежеше на земята, а мъртвата му дъщеря го наблюдаваше иззад стария дъб. Песента й го беше разбудила. Не можеше да види съсипаното й лице — както винаги, тя се стараеше да го прикрие, като се извръщаше настрани и пускаше дългата си коса отпред, за да потули нараняванията.

Вече не се страхуваше от нея. Отчасти разбираше какво представлява тя и знаеше, че го обича достатъчно, за да преминава между световете, за да бъде близо до него. Сети се какво му беше казал Вернер — че не иска да знае истината за живота след смъртта, че не иска доказателство за съществуването на нещо друго. Припомни си убеждението на жената, която носеше маската на Иша Уинтър — че законът и правосъдието не могат да я достигнат навреме в този свят, а останалото е сън.

Но Паркър знаеше истината и тя не беше така ужасяваща, не и за него. Трудността за някои може би се криеше в това, че остават свързани с този свят след подобно откровение, но то не представляваше пречка за Паркър. Нямаше работа за вършене тук.

— Здравей, Дженифър — каза той.

здравей

Гласът не приличаше толкова на шепот, колкото на спомен за такъв, звукът идваше от някакво място така наблизо, че почти успяваше да почувства думите като хлад по кожата, въпреки че мъртвата му дъщеря си стоеше зад дървото.