Читать «Песен на сенките» онлайн - страница 16

По-късно заваля. Слушаха как дъждът тропа по покрива на новия им дом, докато ядяха пица на кухненската маса, заобиколени от опаковани и разопаковани вещи, и Аманда попита майка си дали знае нещо за мъжа, който живее в другата къща.

— Не — отвърна майка й, но я слушаше само с половин ухо. Винаги слушаше с половин ухо, говореше с половин уста, забелязваше само наполовина. Такава беше, откакто обяви, че ще се местят от Пирна в Бореас. — Мисля, че името му е господин Паркър, но само толкова. Защо?

— Нищо. Просто го видях да върви по плажа и се зачудих.

— Може да му се представим, щом се настаним. Дотогава, знаеш, че не трябва да говориш с непознати, нали?

— Да, мамо.

— Добре.

Мислите на майка й отново се зареяха. Гризеше едно и също парче пица толкова отдавна, че сигурно беше изстинало в ръката й. Аманда вече беше изяла две парчета и сега беше на третото. Беше прегладняла като вълк. Довърши последното си парче и помоли да бъде извинена.

— Разбира се, миличка — каза майка й. — Тук ще ни е добре, нали знаеш?

Само че всъщност не гледаше Аманда, когато го каза, и момичето си помисли, че по-скоро се опитва да убеди себе си, отколкото дъщеря си.

А дъждът все така се изливаше, отмивайки пясък и прах, а на юг, недалеч от мястото, на което седяха — и малко кръв…

През онази нощ Аманда сънува странен сън. Стоеше на плажа по пижама, а в далечината червената ивица плат плющеше като флаг над пясъка. Над него коленичи фигура, но не беше господин Паркър. Беше по-дребна, а когато се приближи, Аманда видя, че това е малко момиче, по-малко дори от нея. Момичето носеше нощница, но сякаш не усещаше студа. Дългата й руса коса скриваше лицето й. Дясната й ръка си играеше с червения плат.

Аманда се спря. В съня си почувства, че не би било редно да се приближава до момичето. Не че беше плашеща. Просто беше друга.

— Здравей, Аманда — каза момичето.

— Здравей. Откъде знаеш името ми?

— Понеже те наблюдавах. Яде пица за вечеря. Видях как ядеш. После отиде в стаята си, и там те видях.

— Как?

— През прозореца.

— Но той е високо.

— Да. Имаш чудесна гледка.

Дори насън, Аманда потрепери.

— Как се казваш? — попита тя.

— Името ми е Дженифър.

— Наблизо ли живееш?

— Предполагам, че вече е така.

На една част от Аманда й се искаше да може да види лицето на Дженифър. Друга нейна част се радваше, че не може.

— Видя как той пуска торбичката, нали? — попита Дженифър.

— Да.

— И ти я вдигна.

— Да. Нещо лошо ли направих? Не исках.

— Не. Остави я обратно там, където я намери, а това е най-важното. Разбираш ли какво е?

— Не, не мисля. — Аманда се размисли. — Може би.

— Кажи.

— Тя е маркер, но не знам какво трябва да маркира.

— Напредък — каза Дженифър, а Аманда си помисли, че макар да прилича на малко момиче, тя говори като далеч по-възрастен човек. — Всеки ден той се мъчи да стигне малко по-далеч. Често са само няколко крачки. Отбелязва мястото, за да му напомня да направи поне още една крачка на следващия ден.

— Защо го прави?

— Беше ранен. Все още го боли. Но става все по-силен.