Читать «Пенрик» онлайн - страница 438

18.

След като оставиха малкото си багаж в каютата, тримата излязоха на палубата и седнаха на пейката на кърмата да погледат как моряците изкарват кораба от пристанището. Найкис, също като майка си, не откъсваше поглед от отдалечаващия се бряг. Двете се хванаха за ръце, сякаш да подпечатат факта, че са оцелели след поредното изпитание.

Далечните фигурки на пристанището се смалиха до неузнаваемост, колкото и да напрягаше Найкис очи, после градчето се превърна в неясно петно върху напечения от слънцето бряг, а накрая и брегът слезе под хоризонта. Вече бяха в открито море.

Найкис имаше чувството, че тялото ѝ е било омотано в бодлива тел и сега някой срязва намотките една по една, от първата до последната. Вдиша дълбоко, разтърси ръце, усети свободното движение на кръвта си. Разкърши врат. Издиша.

— Пенрик… — Не, не така. — Дездемона. Може ли да говоря с теб?

— Мм? — Пен обърна глава да я погледне. — Разбира се. Винаги.

Тя се изправи.

— Да идем в каютата.

Пен я последва без колебание, малко смутен, но и с широка усмивка.

Идрене скри своята в шепа.

— Не бързайте. До гуша ми дойде от миниатюрни стаи. Смятам да вися на палубата колкото се може повече.

Найкис завъртя очи, но след миг каза:

— Благодаря ти, майко. — И не беше само проява на любезност.

Каютата наистина беше миниатюрна — два чифта койки, вградени в срещуположните стени, разделени от тясна пътечка. В дъното имаше малък квадратен прозорец, отворен в момента, с изглед към разпененото море зад кораба. Въпреки теснотията в каютата не беше задушно, а тъкмо напротив.

Найкис махна на Пен към едната койка и седна срещу него. Краката му бяха толкова дълги, че коленете им почти се опираха.

Найкис нямаше представа откъде да започне, знаеше само, че трябва да започне отнякъде. С чувството, че се хвърля с главата надолу в мътна и дълбока вода, тя каза:

— Дездемона, била ли си омъжена?

Не знаеше кой от двамата вдигна главата му рязко, а веждите — високо, но разпозна едва доловимата промяна в излъчването, когато демонът взе думата.

— Питаш дали някоя от моите магьосници преди Пен е била омъжена?

— Да, това питам. Докато са били с теб. Знам, че някои от тях са били вдовици…

Пен вдигна ръка и взе да брои на пръсти. Или Дездемона вдигна ръката на Пен.

— От десетте пет не са се женили никога. Сюган, Рогаска, Мира, разбира се, Умелан и Рухия. Васия и Аулия бяха овдовели, преди да се съберем, и след това не се омъжиха повторно. Литикон… е, по онова време бях съвсем млад демон. Без насоки от храма съжителството с мен сигурно е било повече като хронична лудост, отколкото като сила. Съпругът ѝ се уплаши и избяга, затова тя отиде в Патос и до края на живота си беше слугиня на Васия. Която първа ме придоби съзнателно и целенасочено, макар все още да ѝ липсваше обучение. Аулия от Бражар беше първата ми обучена храмова свещена и разликата беше от небето до земята, честно, но пък тя беше вече стара, когато се събрахме, вдовица и с много силна воля. Така, след смъртта ѝ, аз преминах в ръцете на великата лечителка Амберейн от Саон. Тя беше омъжена, родила беше децата си отдавна, а съпругът ѝ, бедничкият, вече беше свикнал да живее със силна жена. Дотогава не си бях давала сметка, че една магьосница може да има толкова приятен интимен живот. При Хелвия нещата стояха по подобен начин. Рухия… си беше Рухия, най-любимата ми ездачка преди Пен. Първата, която се отнасяше към мен като към равностоен партньор и личност, макар че така и не ми даде име. Четирите десетилетия, които прекарахме заедно, сериозно повишиха стандартите ми.