Читать «Пенрик» онлайн - страница 440

— Случва се понякога — въздъхна Пен. — Дори родината да не те е предала. — Липсваха му снежните върхове на родните Кантони, така ли? Макар че, ако питаха Найкис, орденът на Майката в Мартенмост беше предал Пен, а не обратното, експлоатирайки безобразно лечителските му умения. И Пен го знаеше, иначе не би избягал от втория си дом.

Найкис тръсна мислено глава и се върна решително към своя списък с изисквания.

— Искам къща. — А после побърза да уточни: — Някой ден. Давам си сметка, че едва ли ще стане веднага.

— Е, това и аз го искам.

— О… Хм.

— Не съм живял десет години в дворците на чужди хора, защото така ми е харесвало. Просто беше най-лесният вариант и най-удобният за работата ми.

Сигурно беше прав за това, реши Найкис.

— Мисля, че ти живееш основно в собствената си глава. Къде си настанил тялото си не е от съществено значение.

— В такъв случай къщата няма да е проблем. — Още една от влудяващите му усмивки.

Найкис преглътна.

— Деца…

— За тях важи същото — каза той. — Вървят с къщата. Като котка.

— Какво?

— Това беше Пен, не аз — намеси се Дез. — И аз не знам какви ги плещи. Да, момко, плещиш глупости.

Найкис си пое дълбоко дъх и се изправи пред най-големия си страх. Лице в лице, защото повече не можеше да отлага.

— Възможно е да съм ялова. Така и не забременях от Каймис — каза тя. Не добави, че са положили необходимите усилия в тази насока. Подразбираше се. Преди Пенрик не беше срещала мъж, който с такава лекота да я подмята като монета между смущението и яда.

— Причините за това може да са били от всякакъв характер. — Измери я с поглед. Чакай, защо остана с усещането, че сините му очи току-що са я огледали отвътре? „Магьосници, проклети да са!“ — Не виждам проблем при теб. — „И прецени това само с един поглед?“ Сините очи насреща ѝ се присвиха. — Но, за да си напълно сигурна, препоръчвам експериментална практика. Бих могъл да ти помогна с това.

И защо трябваше да ѝ звучи досущ като Дрема? Ако седеше до него, вместо на отсрещната седалка, Найкис сигурно щеше да го удари. Може би трябваше да се премести, за да ѝ е подръка следващия път.

Потърка челото си.

— Ако се омъжа за Пенрик, той ще ми е съпруг. А каква ще ми бъдеш ти, Дездемона? Ти не си човек. Няма как да си ми съпруг. Нито съпруга. Моя, какво… по-голяма сестра? — Тази нова мисъл беше… доста приятна.

— За теб, сладурано — каза демонът с непоклатима увереност, — мога да бъда каквото поискаш.

Следващият въпрос сякаш сам се изтърси:

— Дори безсловесна в леглото?

— Да, непременно, ако обичаш — вметна енергично Пен.

Дез се ухили.

— Да. Макар да съм сигурна, че с времето ще преодолееш тази излишна свенливост.

— Не бих се учудила — въздъхна Найкис. Предвид всичко, с което беше свикнала напоследък. А рано или късно той щеше се превърне просто в Пен. Или в „Пен!“ (А понякога и в „Дез!“) По-скоро рано, отколкото късно, поправи се тя. — С времето съпрузите наистина свикват с недостатъците си.

Време. То си течеше, без да се съобразява с човешките желания, проблеми или планове. Нито с грижливо подготвените списъци. Нищо чудно половината ѝ живот вече да беше минал. Време беше да положи началото на следващата му част.