Читать «Пенрик» онлайн - страница 414

Доволен, Пен изпи две чаши вода, така че нуждата от нощното гърне да го събуди навреме, после легна да подремне.

Някой го викаше.

„Буд… е… съб… се… събуди… се!“

„Дез?…“

Тежка ръка го стисна за рамото и Пен замръзна. Трескаво се опита да измисли нещо, да скочи рязко например… Или някаква магия. Или и двете.

„Крайно време беше!“ — извика Дез.

А после разтревожен мъжки глас близо до ухото му:

— Майко?…

Гласът не му беше познат. Определено не беше гласът на Аделис. Пен си пое дъх и каза с лице към стената:

— Ти, по метода на изключването, трябва да си Икос Родоа.

Човекът, тъмен силует в мрака, ахна и инстинктивно се дръпна. Смътната светлина на звездите и отраженията им в морската повърхност очертаваха прозореца, но кажи-речи нищо друго. Мъжът се сливаше със сенките, но не и миризмата му, помисли си Пен, миризма на изсъхнала пот след дълъг работен ден. „Светлина, Дез.“

Нощното му зрение, безцветно, но ясно, му показа едър мъж с широки плещи, тъмна коса и кръгло лице, което сигурно би било приятно за окото, ако не беше така намръщено. Мъжът измъкна нож от колана си, но после се поколеба, сигурно защото не виждаше противника си в мрака.

Без да е докрай сигурен какво ще стане, след като Икос се ориентира с негова помощ, Пен каза:

— Аз съм приятел. Само не викай. — И запали от разстояние двете свещи на умивалника. Внезапната жълтеникава светлина ги удари в очите и двамата примижаха едновременно. Острието на ножа отразяваше пламъчетата.

Защо всички седонийци, които срещаше, се опитваха да го намушкат за поздрав? Пен бавно се обърна, седна на ръба на леглото и разпери ръце.

— Ти не си майка ми!

Пен преглътна няколко напиращи остроумия. Не му беше сега времето.

— Мадам Гардики избяга днес. През деня, тоест. Усилията ти са достойни за възхищение, но и закъснели. — Чакай. Вратата… вратата още беше заключена. Тази шокираща мисъл най-после продуха сънения му мозък и той добави остро: — Как, в името на петимата богове, си влязъл тук?

Мъжът посочи мълчаливо прозореца.

Пен скочи и отиде да погледне. Видя истинска мрежа от въжета, лебедки и две висящи примки, които приличаха на люлки от плат. Вдигна поглед към четирите дълги въжета, вързани за балкона отгоре. Надолу повече не погледна, от уважение към стомаха си.

— Уф! Ясно. Ти си строител. На мостове. — И се дръпна от прозореца.

— А кой си ти, в ада на Копелето да се продъниш дано? — настоя Икос.

„Защо ли пък да не се върна там?“ — измърмори Дез, напрегната и объркана също като Пен.

— Казвам се Пенрик и… помагам на Найкис да спаси майка си.

При името на Найкис тъмните очи на мъжа трепнаха — или така поне се стори на Пен.

— Защо?

Простичкият отговор беше свършил работа преди и имаше предимството на истината.

— Ами… ухажвам я.

— О. — Икос прибра ножа и вдигна ръката си, истинска лапа, да почеше гъстата си късо подстригана коса. — Време беше някой да го направи. — Присви очи. — Имаш ли представа за какво е всичко това? Преди няколко седмици се отбих да видя мама, но съседите казаха, че е арестувана, а генерал Арисайдия бил ослепен в Патос. Стори ми се нелепо, че са я задържали, щом Аделис така или иначе е бил вече извън играта, но все пак я проследих дотук. Мина още седмица, докато измисля как да я измъкна.