Читать «Пенрик» онлайн - страница 405

— О, да не забравите това — каза Пен и измъкна през главата си връвта на кесията. Пристъпи към мадам Гардики, прекара внимателно връвта около кока ѝ и отстъпи отново назад. Жената претегли в шепа тежката кесия и вдигна изненадан поглед към него. — Ако, да не дават боговете, нещо ви раздели по пътя, поне няма да сте без средства.

— Ами вие?

— Имам пари около кръста. — Тесният платнен колан пазеше част от щедростта на дук Джарго. — Найкис също. Дойдохме подготвени. — И това ги бе улеснило значително, макар че така и не се бе наложило да харчат пари за подкупи. Засега. — Добре ще е да скриете връвта под шала. Аз така направих. — Подаде ѝ синия шал и тя го уви около врата си, а кесията пъхна в корсажа си.

С това двойната трансформация приключи. Найкис направи едно кръгче около майка си и каза:

— Никак не е зле всъщност. — После изгледа намръщено Пен. — Тя може да мине за теб от разстояние. Не съм толкова сигурна в обратното обаче.

— Не мисли за това. Имаш си достатъчно грижи. Твоята задача е да стигнете до Орбас бързо, по възможност преди Метани да е разбрал, че мадам Гардики е изчезнала.

— О, мислите, че зад това стои Метани? — каза Идрене и присви очи зад зелените очила. — Всъщност не бих се учудила.

Пен ги подтикна към вратата.

— Мадам Гардики, много ми беше приятно да се запознаем. Вярвам, че скоро ще се видим пак.

Тя понечи да възрази, после вдигна ръце и измърмори:

— „През стената, момчета, след мен.“ За пореден път. — Пен нямаше представа кого цитира. Надяваше се по-късно да чуе историята от нея.

Найкис спря пред Пен и вдигна очи да го погледне. Гневно. Прехапа устна. Пое си дъх.

— Категорично ти забранявам да умираш, ясно?

Така ли казваше една жена „обичам те“, без да казва „обичам те“? „Май така ще да е“, помисли си Пен.

Ухили се и разпери ръка върху сърцето си, като ехо на нейното ехо. А после потупа два пъти устните ѝ с палец, с надежда да измоли нещичко от своя бог.

— Нека нашият бог ви пази по пътя ви. Вас и всички свои.

Когато затвори и заключи вратата след тях, килията изведнъж му се стори много тиха и много празна.

12.

Найкис водеше майка си през синкавия сумрак на коридора, а благословията на богинята още кипеше във вените ѝ като пенливо вино. Напомни си строго, че опиянението на това чувство не бива да я заслепява за опасностите, защото противното би означавало да вземе повече, отколкото ѝ е било предложено. Ала на устните ѝ току избиваше безпричинна усмивка.

Идрене смъкна зелените очила на носа си и погледна над тях.

— Как изобщо вижда през тези стъкла?

— Навън ще е по-добре. Целта им е да защитават очите от слънцето — прошепна Найкис. — Макар че Пен може да вижда и на тъмно. Едно от полезните му умения.

Идрене погледна през рамо към вратата на стаята си. Външното резе току-що бе щракнало, очевидно без чужда помощ.

— Трябва да ми разкажеш повече за този странен млад мъж.

— Непременно — обеща Найкис. — Веднага щом стигнем на сигурно място. Засега не говори с никого, освен в краен случай. Вървим с умерено темпо, без да бързаме и без да се мотаем. Пен каза… а може да беше и Рухия… да вървим така, сякаш ни чакат за вечеря в селската кръчма и не искаме да закъсняваме.