Читать «Пенрик» онлайн - страница 407

Найкис се питаше какъв е обхватът на благословията, дарена ѝ от Пролетната дама. Само в рамките на манастира? На острова? Или, по думите на Пенрик, обхващаше целия свят?

Зареяла поглед по вълните и бялата им светлина, която Пенрик харесваше толкова много, Найкис се замисли за него. След онзи миг на смирен екстаз в двора с извора реакцията на Пен, така непосредствена и искрена, я беше удивила не по-малко от случилото се по време на молитвата. Беше му заявила право в лицето, че е била докосната от богиня, пък било то и само за миг.

„И той ми повярва.“

Ако не беше… Найкис пак щеше да знае. „Но той ми повярва!“ Близост, по-интимна и от целувка.

И не просто ѝ беше повярвал… усетил го беше, знаел бе още преди Найкис да му каже. Смятала бе, че го е опознала до дъно. Така де, можеше да изреди всички предишни ездачки на Дездемона по име и в правилния ред, поназнайваше нещичко и за биографиите им, но… Какви ли други загадки се криеха в пренаселената му руса глава? „Ако го оставиш да отплава за Адрия, никога няма да разбереш, това е сигурно.“ Найкис въздъхна.

Ако не се броеше една пътничка, на която ѝ прилоша и едва не падна през борда, преди едно момиче от екипажа да я дръпне навреме, пътуването мина без инциденти. Щом стъпи на брега, Найкис погледна назад към далечния силует на Лимнос, тъмна буца на фона на светлия залез. Успял ли беше Пен да заблуди тъмничарките, или манастирът вече жужеше като разбунен кошер и всички търсеха липсващата затворничка? И ако беше така, измъкнал ли се беше Пен, или го бяха хвърлили под стража в някое подземие? Е, успял беше да се измъкне дори от бутилковата килия, напомни си Найкис. Това, уви, не ѝ помогна особено.

— Дали да не вземем ние част от багажа? — предложи Идрене, докато Боша награбваше нещата им.

— Не, мадам. Ще ида да докарам каруцата. Вие по-добре купете храна и вода. Ще ви чакам в края на селото, при южния крайбрежен път. — Погледна на запад. — Предпочитам да тръгнем преди мръкване.

Макар че нощта щеше да ги настигне много преди Акилаксио, а луната беше едва в първа четвърт и нямаше да им бъде от полза. Акилаксио беше укрепено градче с крепостни стени и портите му се заключваха нощем. Значи или трябваше да се молят на стражите, или да изчакат навън новия ден.

Уличните продавачи в Гуза бяха опразнили сергиите си, затова Найкис се върна в хана, където бяха отседнали предната вечер. Наложи се да плати безбожна сума за кошница храна, докато Идрене я чакаше на една пейка отвън. Но две жени със сини шалове и уморена крачка след дългия ден на поклонничество явно бяха обичайна гледка в пристанищното селце.

С Боша пристигнаха почти едновременно на уговореното място в края на селото, където улицата преливаше в по-широк път, а къщите постепенно се разреждаха. Евнухът скочи от капрата и им помогна да се качат отзад. Каруцата беше малка и открита, с подвижен гюрук от намаслен плат, и возеше меко. Боша, все така с шапка на главата, не вече да го пази от слънцето, а да скрива бялата му коса, се върна на капрата, цъкна с език като опитен каруцар и конят на лейди Ксаре потегли в тръс. Найкис и Идрене се отпуснаха на тапицираната седалка и въздъхнаха облекчено.