Читать «Пенрик» онлайн - страница 403

— Не, не, не съм затворена тук — прошепна Найкис в ухото на майка си. Двете не смееха да се пуснат, сякаш им бе нужно още време, докато всяка повярва, че другата е жива, здрава и не е загубила надежда. — Дойдохме да те измъкнем.

— Какво? — Идрене се дръпна назад, но не пусна раменете на дъщеря си.

Пенрик пристъпи към тях с усмивка и със смътната мисъл, че един мъж би могъл да каже всякакви подходящи неща на евентуалната си бъдеща тъща при първата им среща, но „Бързо, събличайте се!“ определено не е сред тях.

— Радвам се да се запознаем, мадам Гардики. Аз съм… — заряза без много мислене титлите си, едновременно объркващи и без значение в момента, — аз съм Пенрик, с Найкис сме приятели.

Найкис го погледна и каза:

— Да. Да, така е.

Мадам Гардики го изгледа с усмивка на пълно недоумение, което го подсети за фалшивата сърдечност на мастифите в имението Ксаре, недоумение, което достигна нови висоти, когато Пен остави очилата си на умивалника, метна торбата на леглото, развърза синьото шалче и почна да се съблича.

— Планът е с вас да си разменим дрехите. Вие ще тръгнете с Найкис. Две поклоннички са влезли, две ще излязат. Аз ще остана в стаята ви и ще се преструвам на вас възможно най-дълго.

— Но как ще се измъкнете?

— Имам план.

„Не, нямаш — изсумтя Дез. — Оттук нататък всичко е импровизация.“

— Той ще се справи, майко — каза Найкис. „Дано насърчителната ѝ увереност да не е престорена“, помисли си Пен.

— Той?… О!

Жената отстъпи крачка назад, а Пен продължи да се съблича, свали колана и изхлузи роклята през главата си. Този път не си бяха направили труда да му слагат подплънки, които щяха да се загубят под възшироките и скромни дрехи на Рухия. Останал бе по дълги долни гащи, когато си даде сметка каква чудата гледа представлява. Небесносини очи на фона на смугло лице, събрана на тила черна коса, златисти косми по гърдите и ръцете — боядисани в кафеникаво, а бедрата и торсът — млечнобели.

Найкис, слава на боговете, се нагърби със задачата да измъкне майка си от дрехите ѝ.

— Не се притеснявай, мамо. Пен е лекар.

— Да, а аз съм войнишка съпруга, но такова нещо не бях виждала. — Явно бе схванала плана за бягство веднага, но вместо да се включи, зяпаше Пенрик. — Лекар, казваш? Сериозно? Много е млад.

— Почти на трийсет и една съм — каза ѝ Пен, готов да си разменят дрехите. Торсът му беше по-тесен и по-дълъг от нейния, но седонийската мода щеше да скрие тази разлика. Найкис помогна на майка си да остане по долна риза, метна роклята ѝ към Пен и взе тази на Рухия.

Дори на петдесет Идрене Гардики беше хубава жена, значи на двайсет трябваше да е била красавица, помисли Пен. Нищо чудно, че старият генерал се беше изкушил. Да не говорим за младия офицер Родоа преди него. В черната ѝ коса имаше съвсем малко сиво, но Пен не беше свалял качулката си по пътя насам, така че разликата би трябвало да остане незабелязана. Косата ѝ беше пусната, но лесно щяха да я вдигнат на кок. Поне цвета на кожата бяха уцелили. Чертите ѝ бяха по-остри от тези на Найкис, макар и не колкото на Пен, но зелените очила бяха добро прикритие. Корсажът на Рухия щеше да е значително по-добре подпълнен, но не толкова, че да прави впечатление. Дори със сабото на мадам Гардики пак нямаше да ѝ достигат пет сантиметра височина, но ако не налетяха челно на двете дяконки и не попаднеха на същото магаретарче за пътя надолу, Идрене лесно щеше да мине за него. А и Пен се беше постарал да не говори много на идване. „Дотук добре. Забравям ли нещо?…“