Читать «Пенрик» онлайн - страница 400

— Не. Добре съм, наистина. Вече можем да тръгваме. — А после повтори собствените му думи: — Всичко ще е наред.

Този път се изправи преди него и му подаде ръка да стане.

11.

Дез също плачеше. Пен беше обкръжен, отвътре и отвън, от ревящи жени. Ужас.

Реакцията на Дездемона поне му беше позната и в този смисъл очаквана, покрай предишни косвени срещи с нещо такова. „Или с Някой такъв.“ Демоните се ужасяваха от боговете, единствената сила, която можеше да ги унищожи. Хлиповете на Дез бяха проява на обикновен страх. Или на не чак толкова обикновен страх. Интересното беше, че този път Дездемона не се криеше свита на топка в гърдите му. Ако имаше свое тяло извън неговото, сигурно щеше да лежи ничком на земята, просната по очи с разперени ръце и извърната глава в поза на пълна капитулация.

Найкис… при нея беше различно. Пен не знаеше точно какво е, но не включваше и сянка на страх. Което беше плашещо само по себе си.

Тя не хлипаше, не подсмърчаше, не ревеше с глас, просто от ъгълчетата на очите ѝ се стичаха чисти сълзи. Пен побърза да я дръпне към една пейка под колонадата, възможно най-далече от извора и неговата надзирателка. Жената ги гледаше с тревога и любопитство, но после насочи вниманието си към жената с четирите дъщери, които нахлуха шумно в двора, развълнувани от срещата си с кучетата.

Пен прегърна Найкис през раменете, почти без да я докосва, готов да я утеши. А тя явно имаше нужда от утеха, защото зарови глава в рамото му и стисна конвулсивно полите на тъмната му рокля. Не беше жест на влюбена жена, а на удавник.

— За какво се помоли на богинята? — прошепна Пен.

— За нищо. — Тя поклати леко глава. — Направих ѝ приношение. Май.

Петте аспекта на молитвата, според официалната теологична наука, бяха служба, смирение, благодарност, пророчество и изкупление. Хората най-често се стремяха към смирение и пророчество, но тези молитви най-рядко получаваха отговор. Изкуплението ставаше все по-важно, колкото повече път изминаваше човек в живота си. Оставаха службата или благодарността. Кое от двете беше предложила Найкис на богинята?

— Какво почувства?

— Не мога да кажа.

— Защото не може да се опише с думи? Или защото е твърде лично?

— И двете. — Тя отклони поглед — Не знам какво стана. Може би нищо. Може би просто ме е напекло слънцето.

Пен пипна челото ѝ, после и своето. И двете бяха еднакво горещи в този слънчев ден. „Дано Боша си е намерил дълбока цепнатина в онези скали“, помисли си разсеяно той.

— Веднъж казах на един човек, попаднал в подобна ситуация, да не отхвърля боговете. За да не го отхвърлят те.

Тя вдигна лице, изненада разтвори устните ѝ.

— Значи ми вярваш?

— Не е нужно да ти вярвам. Знам го. Или по-точно, Дез е видяла. Направо е в паника милата. Ще се оправи де. Винаги се оправя.

Найкис се сепна.

— Казваш, че и преди си срещал нещо такова?

— Три пъти. Такова нещо не се забравя.

Тя отново зарови глава в рамото му и прошепна:

— Май само ме докосна с подгъва на плаща си.

— Мм, сигурно, обаче плащът ѝ е много голям. Покрива целия свят. — Въздъхна. — Така поне си го представям аз. Щастливка си, Найкис. Аз съм получавал най-много лъх от заметнат пътьом подгъв. — Като сега?