Читать «Пенрик» онлайн - страница 392

Усмивката се стопи след миг, сменена от обичайната саркастична маска. Найкис сигурно би го отдала на собственото си въображение, само дето едва ли щеше да забрави някога видяното. „О!

Май ще трябва да помисля върху това.“

А после стана време да се промъкнат през градината към задната вратичка и оттам на тясната улица.

— Изчакайте тук — каза Боша. — Ще ида да докарам каруцата. — И с тези думи заключи решително вратата след тях.

Пенрик остави лекарската си чанта и торбата, заметна шала върху прибраната си черна коса и се облегна на зида. Найкис направи същото. След малко опря глава на затопления от слънцето каменен зид и въздъхна.

— По-обречена надежда не бях виждала.

— Хм? — погледна я Пенрик.

— Боша и Танар. Мисля, че той е влюбен в нея. И го знае.

Пен изсумтя. Не изглеждаше изненадан.

— Богата млада благородничка и кастрираният ѝ два пъти по-възрастен от нея слуга. Обречена, че и оттатък. Той със сигурност знае и това.

— Да — кимна Найкис, после продължи замислено: — Но не съм толкова сигурна дали тя знае, че е влюбена в него.

Пен подхвърли предпазливо:

— Прави впечатление, че все неговото име е в устата ѝ. Много по-често от името на Аделис. Това притеснява ли те?

— Донякъде. Ще трябва да измисля как да обясня на брат си, че двамата вървят в комплект. — След миг добави: — Почти като теб и Дез.

Той възрази възмутено:

— Боша и Танар изобщо не са като мен и Дез!

Тя вдигна вежда.

— А Дез какво мисли по въпроса?

Кратко мълчание.

— Дез казва, че си много умно момиче и те харесва. — Още една кратка пауза. — И да съм престанел да ти зяпам… Дез, това беше грубо! Не съм толкова повърхностен. Напротив, такъв е. — Пен стисна ядно зъби.

Найкис остави последното без коментар, макар устните ѝ да се извиха нагоре в крайчетата.

Той се изкашля и продължи:

— Нека не бързаме със заключенията. Боша явно е верен и на лейди Ксаре. Забеляза ли, че тази сутрин отиде при нея, без дори да предупреди Танар?

— Което влиза в задълженията му, а се оказа и далновидно. От полза за всички ни. Не мислиш ли?

— Така е. Но по-добре да не се бъркаме в неща, за които не знаем достатъчно — каза Пен. Найкис така и не разбра кой каза следващото, той или Дез: — Иначе най-добре да избягат някъде двамцата и да си отворят аптека. Ще печелят добре.

— И ще живеят в две стайчета?

— Мм. Танар ще бърка отвари, а Боша… знам ли, той ще убива клиентите. Ще са щастливи като гургулици.

Найкис вдигна ръка към устата си да улови смеха, който не успя да преглътне навреме.

А после каруцата зави по уличката и чуждите проблеми отстъпиха пред нейните собствени. Последният етап на тази опасна щафета.

Може би.

9.

Каруцата трополеше по уличките на Гуза, малкото пристанищно село на седонийския бряг току срещу Лимнос. Улиците тънеха във вечерни сенки, но не и морето. То още грееше с отразена светлина, а на четири мили навътре островът надигаше снага като тайнствен силует на хоризонта.

Основното препитание на Гуза беше свързано с Лимнос, с неговия манастир и постоянния поток от поклонници, отправили се към свещения му извор. Най-много поклонници се стичаха през пролетта, но ясното небе и спокойните води на лятото привличаха нова вълна посетители. По думите на Боша силните ветрове през зимата обезкуражавали поклонниците.