Читать «Пенрик» онлайн - страница 388

Пен преглътна. Найкис се напрегна да посрещне следващите му думи, каквито и да бяха те — и какво го беше прихванало да обявява на всеослушание, че я ухажвал? — но той успя да я изненада с въпроса си:

— Ти знаеше ли, че ножовете на Боша са намазани с отрова?

— Знаех, че ходи въоръжен. Така де, налага се. Но за отровата не знаех. — Макар че звучеше логично. Евнухът не би могъл да се надява на милост, ако изгуби битка, а Танар разчита на него и той би я защитил с цената на всичко.

— Дали Танар забърква отровите му, как мислиш?

Найкис кривна замислено глава.

— Не бих се учудила. Сигурно държи да му помага с нещо в замяна на всичко, което той прави за нея.

— И това не те притеснява?

— Струва ми се много полезно умение за жена, която, покрай женитбата си или по друга злополучна причина, се озове за дълго в императорския двор на Тасалон. Което е най-отровното място, където съм била, дори и без съдействието на аптекари.

— Да, но въпросното умение може да се обърне срещу един незадоволителен съпруг. Не се ли притесняваш за Аделис?

— Не. Аделис не е от мъжете, които жените биха поискали да отровят. По-скоро ще го фраснат с нещо тежко по главата.

Пенрик изсумтя. Явно беше съгласен с нея.

— И това от устата на любящата му сестра. Ти удряла ли си го с нещо тежко по главата?

— След като навършихме дванайсет — не. — След миг добави: — Той се издължи и не можех да замахна като хората.

— Ще го имам предвид.

— Теб нищо не те заплашва. По-висок си и от него.

Тих смях. А после той взе, че стана от столчето, макар задачата да не беше завършена и от пръстите на Найкис да капеше боя. Тръгна покрай скриновете. Кратка пауза, после се чу познато изщракване. Пенрик отвори една от вратичките и мушна глава да погледне.

— Хей! Едва ли е била заключена случайно!

— О — прошепна той, — изобщо не е било случайно, повярвай ми. — Стори ѝ се обезпокоително доволен. — Какво мислиш, Дез?… Сериозно?… Ха.

— Престани да душиш — каза Найкис уж с възмущение, а после добави тихо: — Някой може да влезе.

След дълъг оглед той най-после затвори вратичката и бе така добър да я заключи отново.

— Трябва да довършим — смъмри го Найкис. — Ела тук.

Той се върна послушно на столчето и ѝ протегна крака си.

— Интересно.

И толкоз. Докато Найкис не се предаде:

— Добре де, какво? Очевидно те сърби да ми кажеш.

— Според Дез основно бързодействащи паралитици. Дозата прави отровата, както се казва. Дори да се размаже равномерно по назъбено острие, няма да причини смърт, ако е в малка доза. Умно копеле.

Найкис се замисли.

— Да. Достатъчно е Боша да пореже противника си, за да го забави. А после, ако се наложи, ще го довърши с ножа. И никой няма да се сети да разпитва за отрова. А ако му отнемат ножа по време на борбата, няма как да го убият с него. С отровата поне.

Пенрик, който тъкмо бе отворил уста, каза жално:

— Точно това щях да кажа.

— Няма нужда. Слушал ли си как банда пияни войничета се хвалят с подвизите си? Човек научава доста. — При това без мъжете да разберат.

— Откакто се отървах на доста ранна възраст от брат си Дрово, бъдещия наемник, рядко съм попадал в такава компания.