Читать «Пасажер» онлайн - страница 4

— Ето! — възкликна Джулиън с рязък, радостен вик и вдигна победоносно юмрук. Мъглата, обвила манастира, внезапно бе слегнала, сякаш дъждът я бе завлякъл надолу. Сега лежеше в краката им като влажна пара над езерна повърхност, скрила хилядите метри пропаст между ръба на скалата и далечното дъно в подножието и. — Къде е фотоапаратът? Я го извади. И без туй няма кой да ни види...

Над главите им тресна светкавица и звукът рикошира и отекна между склоновете като топовен изстрел. Николас целият изстина, стреснат от оглушителния грохот. Още преди трясъкът ^да заглъхне, небесата се продъниха и от облаците се изля порои, които буквално го заслепи. Николас изохка гласно — пороят се засили и се превърна в плътна пелена, заплиска на такива талази, каквито бе виждал само веднъж в живота си, когато корабът му бе завлечен към периферията на истински ураган. Цели реки рукнаха от скалните издатини над тях, заляха го, едва не го събориха.

Джулиън!

Николас се втурна към ръба на пътеката в същия миг, в които Д улиън се обърна да му извика. Пред очите му левият крак на Джулиън хлътна и изчезна — калният ръб бе поддал под тежестта му.

Николас се хвърли напред с една-единствена мисъл: Не, не така.

— Ник! Ник! — Джулиън бе успял да се вкопчи в камънаците, а ръката му се изплъзваше от подгизналата ръкавица и тялото му всеки момент щеше да провисне над бездната от въздух, камъни, мъгла и дървета. Николас пропълзя последните няколко метра по корем и протегна ръка, протегна се с всички сили, съдържанието на раницата му затрака заплашително, каишите се впиха в гърба му.

Лицето на Джулиън бе пребледняло като платно, устните му се движеха безмълвно, умоляваха: Помогни ми, спаси ме...

Защо да го правя?

Това семеиство му бе отнело всичко, отнело му бе истинското му семейство, свободата му, достойнството му.

Внезапно го заля студено, горчиво задоволство при мисълта, че най-после би могъл да си отмъсти.

Защото ти е брат.

Николас тръсна глава. Напорът на дъжда неудържимо го тласкаше към ръба.

— Дай ръка, Джулиън, протегни се към мен!

По изплесканото с кал лице на Джулиън се изписа подновена решимост. Тои изпъна свободната си ръка и се опита да се вкопчи в протегнатата длан на Николас. Пусна ръба, за да извие тяло колкото се мо е по-нагоре, Николас се хвърли напред и сграбчи пръстите му.

Тежестта, изопнала мускулите му, рязко олекна. Ръката на Джулиън се изхлузи от ръкавицата и тъмната му фигура пропадна безшумно през меката като пух мъгла, която тъкмо в този миг се разсея дотолкова, че Николас успя да види как тялото удря дъното на пропастта.

В далечината се чу трясък и грохот и Николас разбра, че проходът, през които бяха преминали, се е срутил. Ушите му забучаха от нахлулата кръв, главата му закънтя от собствения му беззвучен писък. Нямаше нужда да се взира надолу, да се мъчи да пробие с поглед мъглата и дъжда, за да се увери, че времето е откраднало разкъсаното тяло на Джулиън и го е разтворило в нищото, така че от него бе останал само спомен.