Читать «Пасажер» онлайн - страница 2

— Ела насам, приятелче, и погледни нататък. Това там е „Гнездото на Тигъра“, така да знаеш. Дявол я взел тая проклета мъгла...

Николас, разбира се, чудесно знаеше името на манастира. Винаги изчиташе каквото може за местата, на които ги пращаше старецът, та да знае как да опази живота на вечно безразсъдния и твърдоглав Джулиън. Откакто се помнеше, винаги се бе борил срещу невежеството и незнанието. Когато осъзна, че семеиството не смята да му осигури нужното обучение за пътешествията, се бе запитал дали неохотата им не е умишлена стратегия, дали това не е начин да го държат на мястото му, да не му позволяват да надигне глава. Самата мисъл го бе вбесила дотолкова, че оттогава насетне влагаше почти всичките си оскъдни средства за учебници по история.

— Според легендата гуруто на будизма в Бутан, Падмасамбхава, долетял дотук на гърба на тигрица — продължи Джулиън с онази усмивка, която ги бе измъквала от безброи неприятности и затруднения. Усмивка, която размекваше сърцето и избухливия нрав на Николас и неизменно печелеше прошка за притежателя си. — Ако искаш, на връщане можем да се отбием в някоя от пещерите за медитация. Няма да е зле да седнеш да поразмишляваш малко. Погледни тая гледка и ми кажи, че пътешествията няма да ти липсват. Нима смяташ, че скучният ти живот би ти предоставил шанса да доидеш на подобно място? Направи ми услуга и изтикаи тия нелепи мисли от главата си.

Вместо да го цапардоса по самодоволната мутра или да изтрие усмивката му с помощта на пикела, привързан за гърба му, Николас намести раницата и се опита да не се замисля върху факта, че за пореден път гърбът му е превит под тежестта на Джулиъновата особа и Джулиъновия багаж.

— Струва ми се, че се задава буря — отбеляза тои, доволен, че гласът му звучи съвсем равно, въпреки раздразнението, тлеещо в гърдите му. — Може би не е зле_да оставим катереното за утре.

Джулиън бръсна някаква буболечка от новичкото си палто.

— Не. Наложи се да оставя онази дива котка в странноприемницата в Манхатън и искам да се върна да полудуваме набързо, преди да се прибера при стареца. — Джулиън въздъхна. — Отново с празни ръце. Понеже за пореден път ни прати да гоним нещо, което навярно отдавна не съществува. Типично в негов стил.

Николас загледа как природеният му брат върти бастунчето си и се зачуди какво ли ще си кажат монасите, като ги видят — нагизден, червенокос принц с нови-новенички туристически дрехи, твърдо решен да рови из свещените им места в търсене на изгубено съкровище, и тъмнокож млад мъж — очевидно слуга на първия, — който го следва по петите като сянка.

Не биваше да го допуска.

Защо се бе съгласил да тръгне? Защо бе подписал договора, защо се бе доверил на клана?

Та това не съм аз.

— Стегни се, човече — обади се Джулиън и го побутна по рамото. — Не ми казвай, че още се цупиш заради договора.