Читать «Пасажер» онлайн - страница 3

Николас го изгледа гневно, но Джулиън невъзмутимо му обърна гръб. Николас не желаеше да коментира тоя договор, не искаше дори да мисли за него, не искаше да си припомня как Джулиън бе свил рамене и нехаино бе отбелязал: „Трябваше да прочетеш ситния шрифт, преди да подпишеш“.

Веднъж вече бе избягал от робската служба, а ето че сам се бе продал, цанил се бе като слуга. Но старецът не спираше да говори невероятни неща — за вълшебства, за пътешествия, за несметни богатства. И петте години вълнения и приключения му се бяха сторили твърде малка цена.

В мига, в които бе осъзнал, че никога няма да бъде нещо повече от камериер на природения си брат и че този брат никога няма да признае публично кръвната им връзка, Николас бе преглътнал надигналата се в гърлото му жлъч и бе посегнал да завърже вратовръзката на Джулиън според инструкциите. Оттогава насам времето сякаш му тежеше. Всяка секунда разяждаше решимостта му и Николас започваше да се плаши каква ли разрушителна ярост би могла да бликне от тялото му, когато силите му отслабнат дотолкова, че да не може да се владее.

— По-добре да се върнем и да се установим някъде за през нощта — каза тои, като избягваше изпитателния поглед на Джулиън. — Да опитаме отново утре сутрин.

Джулиън изсумтя подигравателно.

— Страх те е да не се намокриш, а? Не бъди такъв пъзльо, Ник. Оттук нататък е лесно.

Но не катеренето плашеше Николас. Усещаше, че не му достига кислород, а и главоболието като че ли се дължеше не толкова на безспирното дърдорене на Джулиън, колкото на опасната им близост до небесата. Имаше чувството, че костите на краката му са се превърнали в пясък, ръцете му бяха изтръпнали.

Бих могъл да го оставя тук. Да побягна.

Но нима би могъл да се скрие някъде, където да не могат да го намерят? Със сигурност не и при Хол, нито пък в своето време. Не би могъл дори да потърси майка си.

Погледна стелещите се сиви облаци, които прииждаха отвъд планинската верига, накъсана от дългите, назъбени шии на Хималаите. Ако беше на кораб, щеше да се вгледа в океана, да се вслуша в кораба и да отгатне дали бурята ще е силна, да прецени как да деиства. Но сега не разполагаше нито с море, нито с кораб. Усещаше единствено смътно смъдене в тила, предвестник за опасност. Някъде далече в пустите планини отекна гръм.

— Дано този път старецът се окаже прав — отбеляза Джулиън и пое отново нагоре. От мястото на Николас пътеката приличаше на безкраина панделка от стъпала, надиплена връз грубото, каменно лице на скалата, надигаше и се спускаше според формите на пеизажа.

— Писна ми от тая негова игра — проклетото нещо чисто и просто е изчезнало. Време е да се примири, че няма начин винаги да печели.

Напротив, винаги ще печели — помисли си Николас и пръстите му се свиха в юмруци. — Никога няма да се отърва от тях.

— Хаиде, Ник, да вървим. Чака ни дълъг път — подвикна Джулиън през рамо. — А и съм толкова гладен, че мога да погълна цял кон.

Първата тежка капка го удари по лицето, плъзна се по бузата му и капна от брадичката му. Усещането бе странно, наелектризиращо. Почувства се като хванат в капан. Заоглежда се къде биха могли да се скрият, понеже чудесно знаеше, че Джулиън ще настоява да му осигури подслон, та да не си намокри ботушите. Като се изключат чотен — ниските бели построики, които приютяваха шарени молитвени колела, — наблизо имаше само няколко малки издатини в скалата, където опечалените поставяха конусообразните урни с пепел.