Читать «Пасажер» онлайн - страница 6

Роуз изтръска чадъра в коридора, преди да прекрачи прага. Въпреки проливния есенен дъжд изглеждаше почти съвършено — прибрана на кок руса коса, леко влажни, но не и подгизнали обувки на висок ток, закопчан до брадичката шлифер. Ета смутено посегна да приглади коса и съжали, че не се е преоблякла в роклята за концерта, а още е по шарената си пижама. По-рано се радваше, че с майка и така си приличат, че са като две порцеланови фигурки от един и същ комплект, понеже и беше далеч по-лесно да преглътне липсата на баща, като не и се налагаше да се взира в чертите му в огледалото. Но вече знаеше, че приликата й с Роуз е само външна.

— Как мина денят ти? — попита Ета, като не пропусна да отбележи, че погледът на майка и се плъзга по пижамата, а едната и вежда се извива въпросително.

— Не трябваше ли вече да си облечена? — прекъсна я Роуз, а англииският и акцент бе така натежал от неодобрение, че стомахът на Ета се сви. — Алис всеки момент ще дойде.

Докато Роуз закачваше шлифера си в миниатюрния дрешник на миниатюрния им апартамент, Ета забърза към стаята си. Едва не се подхлъзна на нотните листове, нападали по килима, и челото и се размина на сантиметър от ръба на стария гардероб, които и служеше за дрешник. Още преди седмици се беше спряла на рубиненочервената коктеилна рокля за тазвечерния концерт, но сега се поколеба. Опасяваше се да не би майка и да реши, че не е достатъчно официална или пък е твърде момичешка заради панделките на раменете. Мероприятието беше частна инициатива за набиране на средства за музея на изкуствата „Метрополитън“ и Ета искаше да се покаже като истински професионалист пред началниците на майка си.

Искаше й се отново да види усмивката на майка си, докато свири.

Прибра червената рокля и извади друга, по-строга черна рокля, сетне седна пред тоалетката, за да се гримира. Няколко минути по-късно майка й почука на вратата.

— Искаш ли да ти помогна за косата? — обърна се Роуз към отражението на Ета.

Ета чудесно умееше и сама да укротява косата си, но охотно кимна, подаде на майка си шепа фиби и старата си четка и изправи гръб. Роуз се захвана да разплита кичурите и да ги приглажда назад.

— Не съм те ресала, откакто беше малко момиче — отбеляза тихо Роуз, като събра бледорусите къдрици. Ета затвори очи и си припомни как седеше в скута на майка си след вечерното къпане, как четката се движеше ритмично през косите и, а майка и разказваше за пътешествията си отпреди Ета да се роди.

Не се сещаше какво да каже, да не би да тласне Роуз към обичайната й хладна отчужденост. Затова реши да смени темата:

— Няма ли да закачиш новата картина? Много е красива.

Роуз се усмихна с една от редките си, нежни усмивки.

— Благодаря ти, миличка. Ще я сложа на мястото на онази с Люксембургската градина. Подсети ме да купя пирон и кукичка през у^икенда.

Защо? — учуди се Ета. — Парижката винаги ми е харесвала.

— Цветовете на новата ще паснат по-добре — поясни Роуз. Сетне взе фиба и усука косата на Ета в кок. — Преходът от тъмно към светло ще бъде по-очевиден. Няма да забравиш, нали?