Читать «Пасажер» онлайн - страница 221

— Добре — съгласи се София и и подаде ръка. Ета я пое и погледите им се срещнаха. — А сега казвай каквото знаеш.

— Смятаме, че следата води към погребално място — подхвана Ета. Дано само не съжаляваше за решението си. — Някаква гробница.

София изпуфтя сърдито.

— Нещо по-конкретно?

Ета присви очи.

Завладяна от нетърпение, София се приближи до пазителите и заговори припряно на арабски. Беше в отвратително настроение още откакто потеглиха от кервансарая. Ета бе отдала избухливостта и на недостатъчен сън и натъртено дупе, но сега усети, че я обзема тревога. Току-виж нетърпението я подтикне към нещо необмислено.

Или нещо още по-страшно, помисли се Ета. През цялото време не сваляше очи от водачите им, наострила уши, за да чуе, ако пак споменат драките. Когато съзряха града, бе предложила на София да продължат без тях или да ги изпратят обратно, но София бе плеснала надменно с камшик и бе препуснала напред.

Деизи плю в прахоляка, вирна глава и изръмжа нещо на собствения си език. Ета се приведе и я потупа по шията. Напълно разбираше раздразнението й.

Както бе споменал Хасан, в покраинините на града все още живееха хора — предимно в шатри и малки колиби, като че ли направени изцяло от сушена кал. Никои не се приближи, докато групичката им минаваше под внушителна колонада, но Ета усещаше, че очите им ги следят.

Къде отиваме? — попита тя.

— Фади твърди, че малко след града има долина с гробници — отвърна неохотно София.

— Значи все пак им знаеш имената — измърмори Ета и се загледа в гърбовете на мъжете, които яздеха равномерно пред тях, сякаш бяха родени върху камили.

— Естествено, че ги знам — тросна се София. — Не съм толкова безсърдечна, колкото си мислят хората. Пък и нали трябваше да ги издиря и да им платя, та моето малко приключение да не стигне до ушите на дядо.

— Сигурно ти е за пръв път — обади се студено Ета — сама да вземеш решение, без да следваш заповед. Да го надхитриш. Хубаво е да се почувстваш поне малко свободна, а? А колко ли по-добре щеше да се чувстваш, ако се беше вслушала в съвета ми да избягаш от семейството?

Лицето на София помръкна, но тя не възрази. Ета забеляза как ръцете и се вкопчват по-силно в юздите. Продължиха бавно през руините в угнетяващо мълчание, което тежеше почти колкото палещите слънчеви лъчи.

Долината на гробниците бе разположена отвъд някогашното живо, пулсиращо сърце на Палмира, скрита в сенките на града. Ако бяха сами, без пазителите, на Ета навярно нямаше да и хрумне да огледа странните построики. По пътя към града бяха подминали няколко такива, но тя не им бе обърнала никакво внимание. Приличаха по-скоро на защитни пунктове или наблюдателни кули.

Въпреки величественото си име, долината се състоеше предимно от такива кули, щръкнали от пясъка като криви пръсти. Някои от гробниците дори не бяха кули, а бяха врязани направо в спечената кал на хълмовете. Ако някога тук бе имало други, по-богато украсени гробници, то те отдавна бяха изчезнали или бяха заровени под хилядолетните пясъчни бури.