Читать «Пасажер» онлайн - страница 222

Слязоха от камилите и ги вързаха при рухналите колони наблизо.

— Мислиш ли, че е безопасно да влезем вътре? — попита Ета, като огледа подозрително първата гробница. Сравнението с пръсти се оказваше доста удачно — някои от кулите бяха ниски, само с един етаж, и широки като палци. Други се издигаха на няколко десетки метра и хвърляха дълги сенки върху пясъка и пръстта. На една като че ли някога бе имало балкон. По стените им бяха оставени тесни прорези, за да пропускат въздух и светлина.

И все пак бяха гробници. Колкото и да гореше от нетърпение да приключи с цялата работа, Ета усещаше, че я разтърсва тревога. Никак не й беше приятно да нарушава покоя им.

— Какво значение има? — сопна се София с обичаината си невъзмутимост. — Давай да действаме. Ужасно пече.

Започнаха с една от не толкова внушителните гробници вляво — построена бе в самия склон на хълма, а входът и бе полузатрупан с пясък. София разрита пясъка с крак и се пъхна вътре, като се взираше в камъните в краката си за някаква следа. Навярно за знак, че отдолу бе заровено нещо.

Ета обаче не откъсваше очи от стените.

Стените бяха покрити с рисунки, стенописите още красяха мазилката, избелелите им цветове все още личаха. Заобиколени бяха от мъже и жени, облечени в роби. Чертите на някои бяха разядени от времето, останали бяха само очертанията на фигурите им и пищната релефна украса под тях. По колоните се катереха изрисувани лози, листата им — все още яркозелени. По стените летяха богове или ангели, извисяваха се към тавана, боядисан така, че да изглежда като облицован със зелени и червени плочки. Или пък... Ета присви очи. Може би действително бяха плочки?

Не си дошла да разглеждаш забележителности — напомни си тя. — Престани да си губиш времето.

На равни интервали между стенописите се виждаха квадратни отвори, изрязани в стената, нещо като дълбоки ниши. Някои бяха запечатани с дебели каменни плочи. Други зееха отворени.

— За какво са тези? — попита тя София, като докосна една от плочите. Дланта и изглеждаше съвсем малка на фона на масивния камък.

София се обърна и повтори въпроса на един от пазителите. Изслуша бързия отговор и го предаде на Ета:

— Там слагали ковчезите и телата, в тия отвори — поясни тя. — После ги затваряли с плочи, но както виждаш, някой ги е махнал. Най-вероятно крадци и разбойници.

Това като че бе основното за всички гробници — вътре вече нямаше почти нищо, което да бъде видяно, камо ли откраднато. Няколкото ниски, подобни на скамеики саркофази, на които се натъкнаха, бяха разбити, капаците им бяха избутани на земята и вътре се виждаха само побелели кости. Един или два изглеждаха по-запазени, та София и пазителите сметнаха, че ще си струва да приложат груба сила, за да смъкнат капаците.

— Вече са ги оглозгали — възмути се София и в злобата си ритна една от стените. — Майка ти е пълна глупачка да я скрие точно тук, където всеки може да я намери.

— Майка ми може да е много неща — отвърна равно Ета, — но не бих я нарекла глупачка. Нямаше да я остави тук, ако е смятала, че има опасност някой да я задигне.