Читать «Пасажер» онлайн - страница 220

В съседство зеленееше оазис — гъста горичка, която изглеждаше особено странно на фона на оголената земя, простираща се на мили във всяка посока. Но когато насочиха камилите към градчето, Ета видя следи от проломи, а също и няколко канала.

Яздеики между руините, протегнала шия, за да разгледа изрязаните в колоните фигури, на Ета не и беше трудно да си представи колко великолепен е бил градът в разцвета на величието си.

Хасан бе нарекъл този град една от наи-смаиващите спирки по древните търговски пътища между Изтока и Запада, старателно култивирана скъпоценност, която се оказала обречена на разруха и упадък с възникването на нови цивилизации и прокарването на нови маршрути. Зърна амфитеатър и огромна, висока сграда, която навярно бе някакъв храм, но като цяло стояха единствено основите на сградите. Отпечатъците им.

— Е? — обади се София и препречи пътя на Ета с камилата си. Деизи, както Ета наричаше своето животно, изръмжа сърдито и затанцува от нетърпение.

— Е какво? — тросна и се Ета и нагласи наново качулката си. Слънцето бе достигнало наи-високата си точка и прежуряше главата и, което и напомняше, че трябва непрекъснато да пие вода от полупразния мях.

— Каква е следата? Къде да я търсим?

Излъжи я — каза си Ета. — Вече стигнахте, нямаш нужда от тях, а и тя едва ли ще размисли. Можеш сама да я потърсиш... Само дето не беше изключено София да я изпревари, ако се разделят, и Ета да се окаже твърде далече, за да я спре.

Значи Ще се наложи да прибягна до крайния вариант — помисли си тя нещастно. Наясно бе колко много зависеше от решението и и едва удържаше сълзите на горчивото разочарование. Нямаше как да спаси и себе си, и бъдещето си, и майка си. През нощта се бе мятала будна часове наред, мъчеики се да си представи какво бъдеще ще се опита да създаде Сайръс, когато сложи ръка на астролабията. Опитала се бе да си внуши, че София е по-малкото зло от двете. Но истината бе, че София бе бомба със закъснител — въпрос на време бе избухливият нрав и нетърпението да помрачат съзнанието и с непредсказуеми последици. А тогава астролабията наи-вероятно щеше да се озове в лапите на Айрънуд.

— Ще ти кажа — отвърна тя, — но искам нещо в замяна.

София вдигна вежди.

— Пак ли онази глупава игра, Линдън? Сериозно ли?

Ета изправи гръб и преглътна горчивите сълзи. Съжалявам, мамо. Толкова исках да се гордееш с мен.

— Нищо чудно да се луташ със седмици, месеци и дори години. Ще ти помогна, но само ако ми позволиш да създам проход до моето време.

За неина изненада София като че ли бе готова да обмисли подобен вариант.

— Сериозно ли знаеш как да използваш проклетия уред?

Ета се вкопчи в недоверчивия й тон и побърза да излъже.

— Да. Мама го е описала в писмото си. Ще ти покажа, стига да ми дадеш дума, че ще ме оставиш да си направя прохода.

Секунда-две щяха да и стигнат, за да разбие астролабията в някои камък. Трябваше само да я вземе в ръце.